Художникът Никола Петров създава шедьоври в изкуството без да има свое ателие

Сподели статията с твоите приятели:

Босоного момченце, вглъбено в себе си, съзерцава птиците, дърветата и небето. Привличат го цветята в градината, нацъфтелите шибои и мушката по прозорците. Взира се в трептящите сенки, които хвърля върху калдъръма лозницата, натежала от едри гроздове. То не иска да играе с другите деца на улицата. Отдава се на самотни съзерцания. Тези минути на усамотение, вероятно допренесят след години, Никола Петров да се превърне в художник – поет на родната ни природа, майстор на портрета и илюстрацията. Затова ще плати прескъпа цена – мизерията.

Бъдещият голям художник се ражда в скромния дом на Петър Воднянски от село Воднянци, Ломско. Преселва се във Видин, където намира съпругата си Спаса Найденова. Не бил богат човек баща му, но от малка своя бакалница припечелвал скромно, колкото да прехранва семейството си. Имал лозе, което също му носело дребен доход.

Съпругата му, както повечето българки, се занимавала с домашната работа и градината. Тъчала платна и черги с особен вкус, съчетавала умело тоновете им.

Малкият Никола има още три сестри. Привързан е силно към майка си. Върти се около нея, за да слуша песните ù, да наблюдава как тъче и реди багрите. Когато поотраснал Кочо, както го наричали в семейството, скитал по бреговете на Дунав. Наслаждавал се на изгревите и залезите. Вглеждал се в отраженията на водната повърхност. Наблюдавал параходите, лодките и патиците, които по-късно рисува върху платната си. Ходи с баща си да нагледа лозето на високото бърдо край града. Настанен в дървената талига замечтано се вглеждал в крайпътните цветя, трънаците и виещия се прашен път. Години след това тези сюжети вгражда в платната си „Дунавско поле“ и „Лозята край Видин“.

Никола учи в училище „Васил Левски“, където му преподава художникът чех Верих. В началото учителят учи децата на копиране, а по-късно рисуват с креда и гипсови орнаменти. Верих забелязва таланта на Никола Петров и дълбоко цени своя ученик.

В това време семейството на бъдещия художник изгубва малкия имот, защото изплаща поръчителство. Лихварите вземат къщата с градината, бакалницата и лозето, и оставят семейството на улицата. То отива да живее в циганската махала Хаджи Ибиш, често заливана от водите на Дунав. След време, в тази махала, Никола Илиев рисува картината „Чарда“. А разлелите се дунавски води, с надвисналите върби и храсталаци, изобразява в картината „Дунавско блато“.

Семейството живее трудно години наред. Бащата работи като касапин и кръчмарски чирак. Никола трябва да напусне гимназията и да стане писар при нотариус, за да помага със скромната си заплата на семейството. Единственото му удоволствие е да рисува в малкото свободно време, което му остава след работа. Майка му мечтае синът ù да продължи да учи, но разореният баща не разрешава. Упоритата жена решава да изпрати Никола във Военното училище в София. Там той може безплатно да продължи образованието си. Грижовната майка намира средства за път и през една нощ го изпраща с параход по Дунав. Без пара в джоба си момчето пристига в столицата през 1898 г. Решава да се запише не във Военното, а в новооткритото Рисувално училище. Когато разбират какво е решил, родителите му се ядосват и се питат какво ще прави Кочо, когато остарее и не може вече да рисува. Накрая се успокояват с надеждата, че ако спести някой лев, на стари години ще си купи файтон и ще стане файтонджия. По онова време това била доходна работа.

Никола Илиев се записва да учи в Рисувалното училище. Ученик е на Ярослав Вешин, а по-късно и на Ян Мърквичка. Младият мъж живее в Подуяне, зад река Перловец, където някога намират скромни квартири студенти и ученици от провинцията. После живее срещу входа на Зоологическата градина. Там по-късно е построено училището „Св. Седмочисленици“, разрушено от бомбардировките през 1944 г.

Квартирата му била къща в розовочервен цвят сред широк двор. От някогашната стара ограда стърчали дъски. Никола ги наричал с усмивка „зъбите на баба Яга“. В бедната си стая посреща приятелите, които имат само една радост – да пеят. Участват дори в импровизиран хор, който репитирал в задния двор на „Славянска беседа“. Самият Никола Петров има плътен баритонов глас. Момчетата делят храната, дрехите и парите си. Продават в софийските бръснарници, гостилници и бакалници рисунки на Никола. Само за 5-6 лева. А после дружно се черпят с боза при Андон бозаджията. Докато приятелите му помагат в правенето на халва, Никола е хванал молива и рисува скици на другарите си в бозаджийницата. Не използва гума, линията му е сигурна. После подава скицата на някого с думите: „На, виж, какъв си хубостник!“

През 1901 г. отива, заедно със своя приятел и съквартирант Стефан Ковачев, също възпитаник на Рисувалното училище, на гости в Севлиево. В малкото градче Николов рисува две картини. Едната изобразява моста, който построява Колю Фичето над река Росица, а другата – Стара планина със заснежените върхове. След това двамата приятели заминават за село Батошево, близко до Севлиево, откъдето художникът донася в столицата 12 картини. В селцето създава платно, което изобразява стар воденичар с лула, седнал на воденичния камък, а в краката му куче.

През студентските си години не спира да рисува Витоша, малките софийски къщи, цветята, да прави натюрморти и етюди с акварел. Но е и майстор на маслените бои. Веднъж, когато рисувал Ян Мърквичка казал: „Прекрасно, прекрасно, просто удивително и мъчно постижимо!“

В свои спомени за художника Ст. Чилингиров пише: „Вечер обикновено, след скромната вечеря, се прибирахме на тумби към къщи и газехме калта на мрачната улица „Оборище“. Ние всички весело се разговаряхме и правехме много шеги. Едничък мълчалив между нас бе Никола Петров. Отвреме навреме той ще ни погледне, ще се усмихне с лека тръпка около устните, ще пропълзи тя до очите и една блага снисходителност ще ни облее от тях. Аз още го виждам, с изтърканите кафяви дрехи, обърнали се на драперии, както се подигравахме тогава на оскъдността си“.

През 1903 г. е основана групата „Съвременно изкуство“. Петров става част от нея и взема участие в нейни изложби у нас и в чужбина. През същата година заминава за Рим – чрез Министерство на просветата, и по повод международна изложба. На следващата година изпраща една от първите си картини „Военното училище“ в Южнославянска изложба на дружество „Лада“ в Белград. Участва в изложение в Лиеж, където е изпратен с друг наш голям художник Хараламби Тачев. На връщане Никола Петров се отбива в Мюнхен, Виена и Будапеща, където разглежда богатите галерии. Излага картини и във втора изложба на „Съвременно изкуство“ със – „Селска улица“, „Мома с кобилица на чешма“ и „Зъбера“. Сред тях са и няколко акварелни скици.

Мизерията и недохранването го довеждат до болест и се налага да напусне временно Рисувалното училище и да потърси някаква държавна службица, която да му осигури средства за преживяване – и не намира.

 

През това време илюстрира читанки за отделенията, издадени от Христо Данов в Пловдив. Заедно с Петър Морозов, илюстрират читанките за трето и четвърто отделение, съставена от Тодор Влайков. Прави рисунки за вестници. Майстор е на винетките на списание „Художник“. Сътрудничи на „Детска почивка“ и прави кориците. На страниците му е и илюстрацията на стихотворението на Цанко Церковски „Заю Кум“ – „с ръкавички и чепички, с бастонче и бомбе“.

Заедно с Харламби Тачев заминават в Никопол, за да рисуват завесата на театралния салон в читалището. Това им донася скромна сума.
През 1906 г. участва във Втората южнославянска изложба в София.

 

Представя два пейзажа и един етюд пастел. Свои картини показва в третата и четвъртата традиционни изложби на дружество „Съвременно изкуство“ и в изложба по случай 10 години от създаването на Рисувалното училище. През следващата година отива в Омуртаг, за да рисува икони в местна църква.

Участва в Балканското изложение в Лондон, в Южнославянската изложба на съюза „Лада“ в Загреб, в Международната изложба, открита в Глас-палас в Мюнхен.

Само за една година Никола Петров ползва ателието на скулптора проф. Марин Василев на ул. „Мусала“ №1. На това място рисува портрет на писателя Стилиян Чилингиров, облечен в бели дрехи. Завършва го в квартирата си. Подарява го на писателя, но времето не пощадява платното и то не остава в добър вид. Националната художествена галерия притежава скици към него.

През 1910 г. Никола Петров заминава с любимата си жена Васка Драганова, с която вече е сгоден, за село Звонци. С тях е Стилиян Чилингиров. Той става кум на сватбата им в Трънското селце. Тримата прекарват цяло лято там, а художникът създава един от шедьоврите си – „Река Ерма при Звонци“.

С Чилингиров се разхождат до старите бани край селото. „Когато идвахме първи рано сутрин, източвахме водата от басейна, за да пуснем чиста и от неговото дъно събирахме каравелчетата, хвърлени от къпещите се за здраве. После се киснехме по цял ден в обилно бликащата вода до премаляване“, спомня си писателя.

Никола Петров се запознава с бъдещата си съпруга в дома на семейство Иванови, където тя е шивачка. Една година по-рано той е рисувал портрет на жената на господин Иванов с двете им деца.

След сватбата и времето прекарано сред природата на село Звонци, здравето на Никола Петров се подобрява. Щастлив е, мечтае за свое ателие. Но са принудени да живеят със съпругата му в приземието на къща, и при лоши условия на ул. „Драгоман“. В нея се ражда дъщеря му Илина. Скоро жена му и той се местят в Подуяне – квартал, който той обича от преди.

Годината 1911 бележи живота на художника с участието му в международна изложба в Рим. Представя се с картината „Лъвовият мост“ или „Шареният мост“, както я наричали съвременниците му. Картината е сред забележимите. Наградена е и откупена от Музея на модерните изкуства в Рим. Никола Петров рисува копие на картината, която днес е в Националната галерия.

През същата година художникът прекарва летните месеци в родния Видин. С любимата съпруга, дъщеря си и една от сестрите му живеят в колиба на лозе на Буковското бърдо. Болестта му напредва, кашлицата го измъчва, но той не губи усещането си за радостта от живота. По цял ден държи четките и боите, приседнал на столче, а вечер пее. Понякога предчувства смъртта: „Е, то се е видяло, че ще се мре!“ Тогава създава картините „Пожънати ниви“, както и портрет на жена си.

На следващата година у нас пристига известният руски художник Месоедов. Възложено му е да изографиса църквата „Св. Александър Невски“. След конкурс за български художници, които също да вземат участие в тази работа, един от одобрените е Никола Петров. Той рисува „Въведение богородично“ в северния олтар. Около него работят едни от най-добрите наши художници – Антон Митов, Христо Берберов, Харламби Тачев, Никола Маринов, Август Розентал и още известни имена. Вратите и прозорците на бъдещия храм са заковани с греди и прониква студен въздух. Художниците са наметнали кожухчета на гърбовете си. Никола Петров рисува с тънък стар костюм. В почивката похапва парче хляб и едно варено яйце. Простудява се, и се завръща старата му мъчителна кашлица. Месоедов харесва много работата му и предсказва светло бъдеще на творчеството му.

Преди да приключи с работата си в храма „Св. Александър Невски“ наема стая в Княжево и се премества със семейството си. „Ще си отглеждаме една козичка, хем да има мляко за детето, хем да я рисувам, когато свърша работата в храма“, споделял със Ст. Чилингиров. И наистина, рисува портрет на жена си с козичката…

В края на 1912 г. Никола Петров два пъти е извикан в казармата във Видин. По време на пътуванията се простудява и това влошава здравословното му състояние. Връща се с хлътнали очи и пресипнал глас, трудно говори. Прави опит да си намери място като учител, но му отказват – няма диплома за завършено образование. Истината е, че конфликти с преподаватели и скритата му гордост прекратяват следването му. Принуден е да се върне в Рисувалното училище, за да вземе останалите изпити. След това става учител в прогимназия, но за кратко. Страшната болест разяжда тялото му.

На изложба в салоните на Рисувалното училище показва картината „Река Ерма при Трън“, по-късно откупена от Двореца. Платното предизвиква добри отзиви в печата. След изложбата се налага Никола Петров да замине на лечение за Троянския санаториум, с надеждата, че здравето му ще се подобри, и прекарва там три месеца. Рисува пейзажи от Троянския балкан.

През пролетта отпътува на изложението във Венеция, а през лятото търси отново спокойствие в родния Видин. С него пътуват съпругата и дъщеря му. Тогава, макар и изтощен, рисува картината „Видинско блато“. Сестра му носи кутията с боите и столче, а той държи в ръце платното. Прави очертания по него, а сестра му чете книга легнала на тревата. Когато хванал боите закапали едри капки дъжд. Художникът продължил работата си по-късно и скоро завършил картината.

Участва в нова изложба в салоните на Рисувалното училище. Там са показани „Рекичка из камънаци“, „Кончета“, „Поглед към Троянския балкан“, „Пожънати ниви“, „Рекичка край село“, „Покрай Дунава“ и др. негови платна, изразяващи поетичното му отношение към природата.
През 1915 г. Никола Петров е тежко болен. Александър Божинов организира изложба, приходът от която да помогне финансово за лечението на художника. Един от участниците в нея е Владимир Димитров – Майстора, който изпраща пет свои платна от Свищов, където е учител. Готовност да помогнат имат и други наши майстори. Тръпко Василев предоставя безплатно изложбената си зала, но събитието така и не се осъществява. Петиция за финансово подпомагане на художника до Народното събрание подават Иван Вазов, Ян Мърквичка и други културни дейци. Действия от народните представители не са предприети, те дори не намерили време да прочетат петицията…

Докато Никола Петров се надява на помощ, изпраща картини на изложба в Берлин. Това са пейзажи рисувани през лятото на 1915 г. в Родопите – „Изглед от Чепино“ и „Пещерски ливади“. Почти загубил сили не спира да рисува и някои от картините му остават недовършени.

След като се завръща в София, художникът е вече на легло. Пише писма на близките си във Видин да дойдат в столицата, за да подкрепят него и семейството му. Повечето му приятели го забравят. Само Никола Танев, Харламби Тачев, Стефан Иванов и Димитър Гюдженов го посещават в дома му в Подуяне. Намират художника в бедната му стая. Лежи върху сламен дюшек, а около него са картините му, които иска да вижда. „Аз се мислех съвсем забравен“, отронва тихо той. След тази среща, на 10 декември 1916 г., Никола Петров затваря завинаги очи. Без да осъществи мечтата на живота си – да уреди самостоятелна изложба. И без никога да има свое ателие.

Съпругата му няма пари, за да го погребе. Столична община отпуска 150 лв. за тъжния ритуал. След катафалката вървят само съпругата, дъщеря му, няколко художника и студенти от Академията.

Три години след смъртта на Никола Петров, негови близки приятели решават да направят изложба с картините му. Събират платна от дома му, както и от други къщи. Приживе художникът обичал да подарява щедро картините си. Ето какво открива Никола Танев в една от тези къщи: „На едно малко картонено пано 25 на 35 см, което служеше в кухнята за подложка на тенджери, аз открих картина – базар, волски коли, хора и говеда, нашироко отбелязани в неговата типична, нежна гама от тонове“.

Събрани са 65 картини с маслени бои, 24 акварела, 4 пастела, 5 рисунки с перо и молив. Изложбата преминава успешно и много от картините са откупени.

Никола Петров е недооценен от съвременниците си. Той рисува всичко, което е родно и близко до българската душа. Природата завинаги остава мястото, което го привлича силно и го вдъхновява. Тя е неговото ателие. Сред персонажите му са обикновените хора – рибари, млекари, орачи, колари. Рисува прекрасно с акварел, но и с маслени бои.

Той е създателят на столичния градски пейзаж. Най-много обичал да изобразява града покрита със сняг. Една от тези картини е „София зиме“. Върху платното се виждат кръстосаните улици, по които преминават трамваи. Небето е мрачно. Снегът се е задържал по покрива на Народния театър. Сред известните му картини от този вид са: „Булевард Цар Освободител“, „Църквата Св. София“, „Подуянският мост“ и „Лъвовият мост“.

Художникът рисува и портрети, но те са малка част от творчеството му. Един от най-известните е „Портрет на Пенчо Славейков“. Поетът е седнал подпрян върху бастуна си, с кремава дреха и панамена шапка. През 1910 г. Никола Петров илюстрира и книгата на Пенчо Славейков „Островът на блажените“.

За краткия си живот Никола Петров създава достатъчно художествени творби, но душата му остава вградена истински в пейзажите. Чрез тях достига поезията в живописта и разкрива цялото си майсторство. Днес, 105 години след неговата смърт, паметта за този голям художник е избледняла. Неговото изкуство все още вдъхновява с простотата си, защото е рисувано с въодушевление. Казват, че живописта е занимание за слепци. Художникът не рисува това, което вижда, а това, което чувства…

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *