Християндемокрацията срещу брюкселския либерализъм в битка на живот и смърт

Сподели статията с твоите приятели:

Програмна статия на унгарския премиер Виктор Орбан, която той публикува в местното проправителствено издание Magyar Nemzet вместо да произнесе обичайната си ежегодна реч „За състоянието на държавата“, предизвика буря в Брюксел. Агенция „Фокус“ я представя без редакторска намеса от превод на английски в електронното издание About Hungary. В петък очаквайте втората част на забележителния материал на унгарския лидер.

Прелюдия към есенния политически сезон

Няма летни унивеситети. Няма партийни конгреси. Няма конференции. Има пандемия. Вирусът също така унищожи летните събирания на семинарите на политическата мисъл. И все пак ще има много за размисли и дебати: въпроси, които биха били трудни за обсъждане сред обичайната парламентарна прибързаност и в рамките на съвременната забързана комуникация. Така че, вместо реч, имаме текст; вместо обръщание – есе.

Нелиберален, християндемократичен, консервативен, либерален

Борбата за духовен суверенитет и интелектуална свобода, която започнахме преди години на летните университети, постепенно започна да дава плодове. Бунтът срещу политическата коректност, срещу диктата на налудничава либерална доктрина, моделите на изразяване и модели за следване тече във все по-голямо корито. Все повече хора показват все по-голяма смелост да се освободят от оковите на моделите на говорене, единствено одобрена коцепция за демокрация и единствено одобрена интерпретация за Европа и Запада. Самият опит за бягство не е толкова лесен и рискът от наказание е голям: изключване от академичния живот, загуба на работата, стигматизация, маргинализиране в университетите.

Вече почти всеки ден има такива примери. Но дори и да успеем да избягаме от систематичните патрули на добре платени налудничави либерални граничари, ще трябва да се борим и срещу дълбоко вкоренените рефлекси на все толкова добронамереното обществено мнение. Добре обоснованите аргументи не носят нищо: ако някой харесва национализма, това кара корема на германците да се свие – реакция, подобна на тази, която произвеждат у тях писанията на професор Хазони от Ерусалим. И колкото и копринено да говорим за нелибералната демокрация, терминът е ужасно суров за немските и англосаксонските уши. Така е и днес.

Бунтът срещу либералния интелектуален гнет не само се разширява, но и се задълбочава. Има все по-голям брой убедителни есета, задълбочени проучвания и незаменими монографии. Вече виждаме, че Царят е гол – въпреки отказа на Брюкселския балон да признае това. Доктрината, че „демокрацията може да е само либерална“ – този златен агнец, този монументален фетиш – е развенчана. Сега трябва само да изчакаме прахът да се уталожи и ние не само ще го знаем, но и ще го видим. Изглежда, че консервативните и християндемократически партии и политически движения най-накрая могат да избягат от смъртоносната прегръдка на либералите. От каквато и височина да са декларирани, изявления от рода на „няма такова нещо като нелиберална демокрация“ сега са записани в книгата на политическата глупост.

Консервативните политически мислители най-накрая събраха смелост и използват яснота на мисълта, която дори надминава елегантността на математическите разсъждения, за да докажат, че либерализмът и консерватизмът представляват две непримирими позиции в политическата теория. Те показаха недостатъците в аргументите на онези, които искат да завлекат консерватизма в голямата шатра на либерализма. Меко казано, грешка правят тези, които твърдят, че разделението на властта, гражданските и политическите свободи, защитата на частната собственост и управлението в граници – което е и върховенството на закона – може да бъде постигнато единствено в интелектуалните граници на либерализма и може да бъде приложено чрез либерална демокрация.

Разбира се, познаваме и унгарци, които са решили този пъзел, но са разбрали колко по-приятно е да събираш потупвания по гърба в Брюксел и приятелски усмивки в знак на признателност в мрачните либерални салони, отколкото да си свит като черна овца у дома в Будапеща. Леко отвратително усещане в стомаха не изглежда толкова висока цена. Но днес климатичният контрол и обзавеждането в салоните на Централна Европа и елегантността на техните гости – да не говорим за тяхната кухня – все повече се конкурират с тези на Запад. Отдръпването ще започне скоро – точно какато се случи навремото с Москва.

Съвременното сближаване на консерватизма и либерализма може да се проследи до това, че консерваторите и либералите оставиха настрана своите основни – но тогава все още очевидни – различия в голямата им битка срещу тоталитаризма. Те ги оставиха настрана и сключиха съюз срещу общ враг: съюз срещу нацизма и комунизма, срещу нацистите и комунистите. Това беше дълга борба в продължение на сто години. Степента, до която мислите, аргументите и основните принципи на съюзниците се бяха преплели, се прояви едва когато техният съюз загуби значението си с падането на Берлинската стена на Запад и изтеглянето на съветските войски на Изток.

Политиците, журналистите и дори учените са все по-нехайни при взаимозаменяемото използване на консервативни и либерални понятия и концепции. Прекалено дълго – твърде дълго, около две десетилетия – изглеждаше, че няма нищо лошо в това да бъдеш интелектуално неточен и дори небрежен; изглеждаше, че от това не може да причини сериозна вреда. Това беше отношението на англосаксонските консерватори и на европейските християнски демократи. Сега обаче ситуацията се промени и нещата взеха сериозен обрат. Това, което по-рано изглеждаше като малка интелектуална грешка, лоша позиция, допустима деформация, сега пречи на яснотата на зрението по важни въпроси. Това крие факта, че днес либерализмът и либералите отново представляват най-голямото предизвикателство и опозиция на консерваторите и християндемократите. Основните положения на християнското демократично и либерално мислене са диаметрално противоположни едни на други. В своите атаки либералите се прицелват в най-важните за нас неща, крайъгълните камъни на политическия ред, който желаем, ценностите в основата на консервативно-християнското демократично наследство – като нацията, семейството и религиозната традиция.

Вече все повече хора признават, че ако нещата продължават да се развиват по този начин, християн-консервативните сили ще се окажат помощници в отслабването на нациите, елиминирането на религиозните традиции и унижението и подигравките над семейството. Тук, в Централна Европа, признанието на този факт се е издигнало до обществена и държавна политика. Тук червената предупредителна лампичка е светнала, ние натиснахме ръчната спирачка, и – основно в Полша и Унгария – ударихме камбаните за аларма. Тук имахме достатъчно сила да изтеглим Европейската народна партия (ЕНП) – европейският политически дом на християндемократите и консерваторите – обратно от ръба на пропастта. Тук имаме достатъчно силен инстинкт за оцеляване и достатъчно силен глас, за да заявим, че не трябва да излагаме бъдещето на европейската християнска демокрация на риск – дори и заради толкова разбираемо германско искане структурата на коалиционната партия в Брюксел да бъде копие на тази в Берлин, защото това би бил най-лесният начин за хармонизиране на двата центъра на властта.

Според тази концепция, ако в Берлин християндемократите влязат в коалиция с левицата, тогава ЕНП трябва да последва примера в Европейския парламент. Ако възприемем този подход, след изборите в Германия ще можем да оценим красотата на коалицията между ЕНП и Зелените – такава, която в момента се изпробва в лабораторията във Виена.

В Централна Европа обаче има бунт срещу идеята за такова извращение – не само на основата на добрия вкус, но и на здравия разум. Разликите между либералната и християндемократичната политическа теория са важни не само в сферата на академичните среди. Те имат и сериозни практически политически последици.

Без да детайлизираме философските аргументи, простиращи се до Кант, тук можем да кажем, че либералите вярват, че всяка държава – включително тези, които в момента не се управляват като либерални демокрации – трябва да бъде принудена да приеме тази форма на управление. За разлика от тях християндемократите отхвърлят тази форма на външна политика, защото според тях обществата се държат заедно и поддържат мира по най-различни начини; и, както наскоро беше доказано от Арабската пролет, либералната демокрация може да донесе хаос и колапс и да донесе повече вреда, отколкото полза. Това е една от причините да викаме за още една победа на Доналд Тръмп, тъй като сме добре запознати с външната политика на американските демократични администрации, изградена върху моралния империализъм.

 

Опитвали сме го – макар и под принуда. Не ни хареса и не искаме втора помощ. Нашите политики също се разминават по въпроса, който в Брюксел елегантно се нарича субсидиарност. Според либералите е най-добре да отстъпим правомощията на нашите национални правителства на международни организации – и колкото се може повече от тези правомощия. Именно в това те виждат начин всеобщите идеали, европейските ценности и универсалните човешки права да бъдат допълнително насърчавани и признати. Ето защо, когато на която и да е международна организация се дават нови правомощия и привилегии и, разбира се, ресурси и правомощия за наказание, те учтиво ръкопляскат, очите им блестят и сърцата им бият по-бързо.

Сред християндемократите обаче това не предизвиква ентусиазъм, колкото и ограничено да е: те могат да видят, че подобни организации неизбежно са склонни към деспотизъм, който са склонни да наричат „върховенство на закона”, но който е просто „право за изнудване“; те са уязвими за проникване от мрежи в стил Сорос и ако бъдат принудени да избират между гражданите на отделни национални общности и големите оръжия на глобалния капитал, в крайна сметка винаги ще изберат последното. Гражданите на европейските държави скоро осъзнаха, че днешните европейски институции не обслужват тях, а интересите на Джордж Сорос и неговите близки. Те не са готови да преглътнат брюкселската фабрикация, че причината финансовият спекулант да се обогатява чрез съсипването на други и да се разхожда свободно в коридорите на Брюксел, е, че той безкористно предлага помощ на Европа.

Либералната и консервативната политика също се сблъскват – и дори са вкопчени в борба живот или смърт – по въпроса за миграцията. Според лудите либерали няма причина да се страхувате от масова имиграция или дори от имиграционен потоп; и няма причина да се страхуваме от това, дори ако националните и религиозни традиции на неканените гости са рязко различни от нашите – или директно противоречат на нашите. Казват ни, че тероризмът, престъпността, антисемитизмът и появата на паралелни общества са само временни нередности или може би родилните мъки на един слънчев нов свят, който предстои да възникне. Но консервативно-християнският демократичен лагер отхвърля такъв непредсказуем експеримент върху общества и индивиди, защото вярва, че рисковете от хронично междукултурно напрежение и насилие са неприемливо високи. Освен ако не пренебрегнем законите на математиката, не е трудно да видим реалността на сигурна, бавна, но ускоряваща се подмяна на населението.

Съществуват и непримирими различия в образователната политика. Според консерваторите трябва да се съсредоточим върху характерните национални традиции, а целта на образованието е децата ни да бъдат способни да станат патриоти, които могат да продължат нашите изпитани традиции. В същото време християндемократите също очакват училищата да затвърдят половата идентичност, която Създателят е дал на всяко дете при раждането: да помогнат на момичетата да станат фини и възхитителни жени; и да помогне на момчетата да станат мъже, които са в състояние да обезпечат сигурност и подкрепа за своите семейства. Училищата трябва да защитават идеала и ценностите на семейството и да държат непълнолетните далеч от джендър идеологията и пропагандата на дъгата.

Либералите виждат това като средновековна изостаналост в най-добрия случай и като клерикален фашизъм в най-лошия случай. Според тях целта на училищното образование може да бъде само да насочи децата към тяхното вътрешно Аз, като ги направи способни за самореализация, запознавайки ги с красотите на универсалния политически ред и следователно отлепяйки от тях обгръщащите слоеве на традицията, наследена от живота на техните прабаби, баби и дядовци и родители.

Либералите също вярват – и по някаква мистериозна причина това е, което те защитават най-ожесточено – че достатъчното условие за справедливо и морално обосновано управление е общ, универсален разум и няма никаква нужда от абсолютни ценности, разкрити от Бог, и религиозни и библейски традиции, които са се родили от тях. Всъщност, казват те, трябва да бъде изградена разделителна стена между църквата и правителството и влиянието на религията трябва да бъде прогонено от публичната сфера. Унгарските читатели знаят малко за широчината, дълбочината и ожесточените борби на този дебат, който обхваща цялата западна цивилизация. Те вярват, че това е просто седимент на нашето унгарско съществуване или може би нашето съществуване като „мизерна малка централноевропейска държава“.

Следователно те не могат да видят – а може би дори не могат да оценят – непреклонния и проницателен основен принцип в нашата национално-християнска Конституция, според който държавата и църквата функционират по отделни паралелни пътища. Запазвайки автономността на църквата и държавата, това се стреми да замени разделението с интеграция на религията в живота на обществото, поддържайки дух на толерантност към религиозните възгледи. Всъщност християндемократите също вярват, че за укрепване на справедливостта, обществения морал и общото благо, необходимостта от религия, библейски традиции и нашите църкви днес е по-голяма, отколкото е била от векове.

Политическата стратегия на либералите се основава на разделянето на света на политиката на две части. От едната страна са либералите, които са честни, добри хора и които приемат, че всички честни, добри хора трябва да стигнат до едни и същи политически убеждения и заключения въз основа на правилата на разума; а от другата страна са тези, които са се отклонили от полето на либерализма, защото тяхното невежество или изконна инстинктивна омраза им пречи да продължат напред с времето и с историята – чиято очевидна цел е да ни доведе до щастието, осигурено от либерални световни ценности, световен мир и световно управление.

Следователно, от гледна точка на шантавите либерали, една група се формира от следните: Тръмп и Джонсън; Християни, стоящи върху основите на Новия Завет, и евреи, застанали върху основите на Стария Завет; всякакви аятоласи; диктатори от всякакъв ранг и ред, комунисти и нацисти; и без никакво съмнение ние, централноевропейските християндемократи. Това повтарят като папагали 90 процента от западните медии.

Ние, християндемократите, обаче използваме нашата собствена интелектуална система, за да опишем вселената на политиката. С дължимата скромност може да се каже, че това е по-интелигентно от доминиращото в момента, но тесногръдо либерално изображение на света, който управлява международните организации.

Единственият шанс за християндемокрацията е тя да влезе в открита интелектуална и политическа борба. Ако спре да се крие и спре да се прави на щраус, който не може да разбере какво се случва. Ако се застъпи за себе си и артикулира четирите заявления, върху които може да бъде променена цялата европейска политика: нашите основни национални и християнски принципи не са либерални; те са възникнали преди либерализма; те са в опозиция срещу либерализма; днес либерализмът ги унищожава.

Очаквайте в петък втората част на есето: „Европа и мястото ѝ в света“, „Вирусът, защита и перспективи“ и „Обичайните заподозрени“. 

 

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *