Фотоапаратът на баща ми спаси надписа

Сподели статията с твоите приятели:

Катерина КАЛОЯНОВА

Специално за Епицентър.бг

Баща ми, Георги Калоянов, е имал щастливата възможност да открие Битолския надпис при едно пътуване в Македония като кореспондент през 1958 година. Благодарение на него паметникът е оцелял и пренесен по-късно в музея

1014-та година, месец юли, войската на Самуил е разбита при Ключ, Беласица. През октомври Самуил умира при вида на ослепените си войници. В 1015 година българската столица Охрид пада в ръцете на византийците, на Василий II, нарекъл себе си „българоубиец“.
Новият български владетел Иван Владислав (1015-1018) се възкачва на престола и премества столицата в Битоля, която още не е превзета. Възстановява крепостта, която преди това е била отчасти разрушена от византийците по времето на Самуил. Годината е 1015-та.

Това са събитията описани върху мраморната плоча от град Битоля, днешна Македония, датиращ от 1015 година.

Този ценен паметник за българската история бе открит от моя баща Георги Калоянов, когато е бил кореспондент на БТА в Югославия през 50-те и 60-те години на миналия век, с което даде възможност този исторически артефакт да стане обществено достояние за науката не само в България, но и в чужбина. Благодарение на него, Битолският надпис оцеля и не беше разрушен от македонските и сръбски власти.

Навършило се е цяло хилядолетие от онези съдбоносни години, когато българските владетели е трябвало да взимат трудни решения за оцеляването на българската държава пред непреодолимата мощ на Византия. Един владетел умира, след него друг се възкачва.

Иван Владислав идва на власт не със съзнанието на победител, а с тревожно очакване на утрешния несигурен ден дали ще оцелее неговото българско царство под напора на могъщата византийска империя, дали ще я бъде независима България. Той премисля какви жертви и какви компромиси трябва да направи с дългогодишния си византийски съперник, който напира във всеки един момент да завладее българската държава. Ромеите с хитрост и коварство подмамват българските велможи, опитвайки се да настроят брат срещу брата в безмилостната битка за господство.

 

В такава обстановка Иван Владислав търси спасение в Битолската крепост, когато се премества там в 1015 година. Може би е предчувствал своя край в предстоящите битки? Защото Василий II няма да спре до тук. Той ще се върне и ще нападне лагера на Иван Владислав през 1018 година. Обсаден, българският самодържец ще срещне смъртта си при Драч.
Така Византия слага край на Първата българска държава през 1018 година.
Но за сега Иван Владислав се е укрепил и се заема да доизгради своята крепост-обител. Свиква най-добрите си каменоделци да изсекат надпис, с който да увековечи своето име в лицето на надвисналата опасност от Византия и гордо заявява в съдбоносната 1015 година „Тази крепост бе направена за убежище, за спасение и за живота на българите.“ Това са думите изсечени върху мраморната плоча от преди повече от 1000 години, наречена Битолският надпис, където Иван Владислав недвусмислено изразява своята народностна принадлежност. Той не мисли за срамна капитулация, а изразява себе си като продължител на българската държавна традиция и волята да отстоява нейната независимост с молитви към майката Богородица и върховните апостоли.

Ето и самият текст на надписа „През годината 6523 от сътворението на света обнови се тая крепост зидана и правена от Йоан Самодържец български и с помощта и молитвите на пресветата владичица наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадесетте и на върховните апостоли. Тая крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите. Започната беше крепостта Битола през месец октомври в 20 ден и се завърши през месец….. в края. Тоя самодържец беше българин по род, унук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил царя самодържавен и които двамата разбиха в Шипон гръцката войска на цар Василия, където взеха злато… а този в… цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.“

Оцелял по чудо цяло хилядолетие, надживял три епохи – византийска, османска и югославска, надписът ни дава неоспорими доказателства за българския произход на земите от Беласица до Охрид. Тази средновековна българска крепост, откъдето произхожда надписът, частично разрушена от византийците и възстановена от Иван Владислав, е отново разрушена през 16 век от турците, когато нейните материали са били използвани за строежа на Чауш джамия през 1522 г. след превземането на града в края на 14 век. Вероятно крепостта е стояла в развалини чак до 1522 година, когато е построена джамията.

 

Но всички следи от нахождението на българската крепост, за съжаление, са заличени.

 

Как от цялата крепост се е запазил само надписът, за нас остава загадка.

Плочата с надписът е открита през 1956 година при събарянето на джамията, а местни родолюбци вероятно са я пренесли в двора на Битолския музей, захвърлена в един ъгъл и оставена да буреняса.

Никой нищо не е казвал, защото в ония години жестоко се преследвала всяка проявя на българската националност.

 

Скопските първенци Лазар Колишевски, Лазар Мойсов и всички като тях не се спирали пред нищо за анти-българското си „дело“. Като нищо са можели да ударят чука на един камък със старобългарски надпис и повече да го няма. Такова е мнението на много наши учени.

Фактът, че плочата не е регистрирана като музеен експонат, вероятно е помогнал за нейното временно оцеляване; т.е., да не бъде унищожена. Със захвърлянето й в буренаците, с фактическото „спотаяване“ извън музея тя е останала незабележима. Поне до 1958 година.

Плочата е служила за праг на джамията, върху който са стъпвали богомолци, затова е частично изтрита, има липсващи думи и букви.

При събарянето на джамията също е частично отчупена.

Баща ми, Георги Калоянов, е имал щастливата възможност да открие този паметник при едно пътуване в Македония като кореспондент през 1958 година. Благодарение на него паметникът е оцелял и пренесен по-късно в музея.

 

Ето какво разказва той:

„Бях кореспондент на БТА в Белград и предприех първото си пътуване по македонските земи. Бяхме се уговорили с един колега от вестник “Нова Македония“ Велко Коцев да ходим в Охрид. Взехме теснолинейката от Скопие за Битоля и там трябваше да чакаме три-четири часа автобуса за Охрид. Велко Коцев отиде някъде по свои работи, а аз – към музея. Пазачът, емигрант от Егейска Македония, не ме пусна. „Празник е“, каза, „и е затворено.“ Нищо повече, скри се и останах сам.
В двора имаше разни каменни паметници, но ги подминах. Изведнъж погледът ми се спря върху камък, забутан в един ъгъл, позакрит от бурени и потъмнял от времето. Направиха ми впечатление старобългарските букви. Започнах да разчитам отделни думи: „САМОДРЪЖЪЧЕМ БЛЪГАРСКОМЪ….ЖИЗНЬБЛЪГАРОМЪ…БЛЪГАРiНЪ РОДОМЪ…”Помислих си: не знам да има такъв паметник, но и не бях много сигурен, че това е нещо неизвестно. Носех фотоапарат „Практика“ и направих две снимки. Беше навръх Илинден, 2 август 1958 година.

Филмът с други кадри, които бях заснел в Скопие и Охрид, дадох за промиване във фотолабораторията на вестник „Борба“ в Белград. Кой би могъл да разбере какво има в него. Двата фотокадъра изпратих чак на следващата година в София по българския дипломат Недялко Славов. Той ги предал в БАН на проф. Александър Бурмов. След като се завърна в Белград, Недялко Славов ми каза, че професорът се хванал за главата, силно изненадан от това, което прочел.

За пръв път тази автентична фотография на Битолсния надпис се появи в списание „Пламък“, издание на Съюза на българските писатели в броя от 10 октомври 1959 година с обяснителна бележка от професор Александър Бурмов и призив към учените в Скопие и Белград да излязат с научна публикация. Такава е практиката при научните среди в такива случаи.

 

Същевременно БАН изпратила фотокопия с надписа до академии на науките от Изток и Запад , с които поддържала научни връзки. Така този величав паметник от края на Първото българско царство получи международна известност и скопските политици вече не посмели да го унищожат.

 

Но с публикацията в сп. “Пламък”, когато много учени от различни страни научиха за Битолския надпис, скопските политици се видяха в чудо – какво да правят? Не можеше да се мълчи, трябваше да се излезе с някакво научно съобщение. Но как да стане, щото Иван Владислав , а също Самуил да са „македонски царе“, и тяхното царство „македонско“!

 

Нямаше как, публикация все пак излезе – през 1966 година, от Владимир Мошин и обяснение, че „изтъкването на български произход при Иван Владислав е в пълно съгласие с известния стремеж на Самуиловия род да се свърже с държавно-правните традиции на Симеоновото царство.“ Това означава, че за да носи царска титла „македонският цар“ Иван Владислав е трябвало да се обяви за самодължец български!
Не е важно колко е научно. Самуил си е „македонски цар“ и царството му „македонско“!

В 1970 година Институтът за български език при БАН издаде научен труд за Битолския надпис от Йордан Заимов и Василка Заимова. Присъствах като слушател при обсъждането в БАН на този труд , преди да бъде издаден. Академик Владимир Георгиев, който е редактор на книгата, каза тогава: „Като че ли Иван Владислав е знаел, че неговото царство ще се оспорва като българско след хиляда години и изрично е подчертал това три пъти. Първо, че е самодържец български, второ, че е направил крепост за убежище, за спасение и за живота на българите, и трето, че тоя самодържец е българин по род.“

Битолският надпис е един от най-големите паметници на българската история и с най-обширен текст на старобългарски, а още по-важно – най-български. Битолският надпис има огромна научна стойност с тройно значение: историческо, езиково и национално. И нещо много ценно – изрично е казано, че царството на Иван Владислав, а и на Самуил е българско.“

Изминали са вече 60 години и този надпис стои заключен в мазетата на Битолския музей. Никога никъде не е показван. Директорът на музея Никола Иванов е обещал пред български журналисти преди години да бъде реставриран и с други музейни експонати да гостува на Националния исторически музей в София. „Надяваме се един ден това да стане“, казва в заключение Георги Калоянов.

II
Поводът да напиша тази статия е в отговор на съобщението на БТV от 21 юни, 2021 г. „За пръв път бе показана в оригинал т.н. Битолска плоча. Надписът на последния български цар от Самуиловата династия на Иван Владислав от 11 век има голямо значение за българската история и важна роля в спора за миналото между София и Скопие.“

Новината невероятно много ме зарадва! Ето че вече българи ще имат достъп до тази българска светиня, поне да могат да я видят! В това съобщение журналистът Иван Георгиев разказва: „Нашият принос е, че показахме плочата за първи път.“
Това наистина е похвално, но какво означава точно „за първи път“? Снимали ли сте я, репортаж ли сте правили за нея, или сте направили така, че тя да излезе от скривалищата на музея и експонатът да стане достъпен за посетителите?
Не знам защо се казва, че съдбата на хората свързани с плочата е „доста печална“. Вероятно Иван Георгиев има предвид разрушаването на крепостта, върху която е стоял надписът при падането на България под турско робство?

Не разбирам с какво тази плоча може да е „опечалила“ някого и по какъв повод. Защо, ако се говори за исторически паметник-светиня, при толкова малко оцелели подобни паметници до днешно време, които съзнателно или несъзнателно се унищожават вследствие на войни и природни бедствия, той бива наричан с простото прозвище „плоча“? Това да не е мраморна плочка или постамент в банята на биткойн милионер?
Да, наистина, камъкът е послужил на Иван Владислав и с една практическа цел – като строителен надпис за новообновената си крепост, но за нас, българите на 21 век, той означава нещо много повече, както вече изтъкнах.

По-нататък в съобщението на БТВ се говори за „помощта на македонския българин Панде Евтимов, който бил направил снимки на надписа.“ Възможно е някой някога да е правил снимки, но къде са те, на кого ги е дал и къде ги е публикувал? Дайте доказателства за това!

/Тук аз прилагам двете оригинални снимки, които баща ми Георги Калоянов е направил в далечната 1958 г. Пазя дори неговия фотоапарат Практика, немско производство, прибран в кожена калъфка, модел 1950 година, с който е снимал Битолския надпис!/

Какъв е този строеж, на който са открили плочата? Нали става въпрос за съборена джамия, където е намерен надписът?

А този, „друг местен човек“ Георги Калоянов наистина е баща ми, но не уточнявате, че това е Георги Калоянов, кореспондентът на БТА в Белград и е бил сам когато се е разхождал в двора на музея и е направил снимките.

Иван Георгиев твърди, че „надписът е разчетен окончателно след като българските учени Йордан Заимов и съпругата му Василка Заимова се добират до Битолската плоча през 1968 година. Това става, след като от Съюза на учените в България /вероятно се има предвид Българската академия на науките/е организирана екскурзия до Македония, при която в Битолския музей съпрузите, които предварително са подготвени, взимат отпечатък от надписа.“ Това звучи абсурдно!

 

 

Искам да напомня на Иван Георгиев, че ако не беше баща ми с фотоапарата “Практика”, Заимови никога нямаше дори да узнаят за съществуването на този паметник.

 

Второ – чудно ми как македонските власти са били така благосклонни, че дори да разрешат, и то на БЪЛГАРСКИ УЧЕНИ да копират или взимат каквито и да е отпечатъци, предвид вече описаните по-горе обтегнати отношения. Да не говорим, че надписът дълги години стои заключен в мазетата на музея. За такава екскурзия баща ми не си спомня, и никъде не се споменава за нея в научния труд на Йордан и Василка Заимови.

Напротив, именно Йордан Заимов в книгата си „Битолски надпис на Иван Владислав самодържец български“ БАН, 1970 г. , пише на 11 страница, че „Снимката е била направена от Георги Калоянов преди още надписът да постъпи в Битолския музей. За да стане този важен паметник достъпен за науката, Калоянов има изключителна заслуга.“

Най-ценната научна заслуга на Заимови е, че именно те разчетоха и възстановиха текста, анализираха го в детайли с оглед старобългарското писмо и начинът на изписване на буквите. Направиха задълбочен сравнителен и етимологически анализ на думите в зависимост от тяхната регионална употреба в старобългарски език. Написаха речник на употребените старобългарски думи в надписа, с техния морфологичен и синтактичен строеж и особеностите на старобългарския правопис. Достигат и до един любопитен извод: че буквите са изсечени не от един, а от поне двама различни каменоделци, съдейки по тяхната големина, раздалеченост, по начина на изписване на извивките и ъглите, и по начина на изписване на късите отвесни декоративни чертици.

В заключение бих искала да кажа, че тази история се превърна в едно много лично преживяване.
И колкото повече се отдалечаваме от времето на тези събития от преди едно хилядолетие, толкова повече се мъча да се разгранича от чисто политическата и тъй политизирана страна на така заплетения казус за народност, език и държава, които разделят днес нашите две страни – България и Македония.

 

Плувайки в лабиринта на сложните взаимоотношения между нашите две държави, изтъкан в изпитаниятата на едно, понякога трагично, понякога несправедливо съжителство, преживяло сблъсъка на епохите и историческите катаклизми, ние търсим надеждата за нашето оцеляване, за нашето Утре..
Защото когато история и политика се преплитат, ние, народите, неволно се оказваме заложници на миналото…А най-трагично е когато историята се окаже заложник на политиката.
И ако някои от нас живеят в криворазбрано минало, какво бъдеще можем да градим?

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *