Стръмният път на българската надежда

Сподели статията с твоите приятели:

Владимир Костов

 

Кризата – политическа, икономическа, социална – която българското общество преживява, не е следствие само от последните 2-3 години. Или от десетилетието управление на ГЕРБ.

Тя е логичен резултат от поредица, кои погрешни, кои престъпни, действия на българския политически елит и на разнопосочни чужди фактори в последния век.

Наивно е да се надяваме, че едни избори – та били и 2 в 1 – биха могли с резултата си да измъкнат българското общество от кризата и го поставят да стъпи на една „чиста земя“. Според позицията на мнозинството гласоподаватели, изборите може да задълбочат кризата. Или – да се надяваме и да се стремим към това – може да отворят врата към постепенното й преодоляване в периода след тях.

Кипящият от съперничества и противоречия изминал век е жив в паметта ни. Но има в него една постоянна тенденция, която нито в хода на годините, нито сега, съумяваме, като българско общество, да осъзнаем и почувстваме. И оттам – да я назовем, за да се опитаме да я преодолеем. Или – то ще бъде неминуемо дълъг път – да започнем да я преодоляваме. Не само на думи. Но с истински, т.е. ефикасни, дела.

Имам предвид отсъствието на последователна, в мисъл и действия, българска национална цел и политика.

Разбира се, през всичките тези години, и управляващи и опозиция, и леви и десни и всякакви, постоянно споменаваха България, българското общество, съставяха дори от време навреме, национални програми по разни теми. Биеха се в гърдите по протоколни и други поводи в името на българския патриотизъм. Но никой не си позволяваше да каже ясно, че българска национална политика няма. И че това, което играе роля на такава, е в същината си определяно и „сваляно за изпълнение“ у нас, от така наричаните „големи“ – Русия /СССР/, САЩ, ЕС /Германия, Франция, Великобритания и т.н./, Китай /отскоро/.

Така бе при режима до 1989. Така бе и в годините след това. При управлението на комунистите до 1989 и при преименувалите се комунисти по-късно. Така бе и при всичките политически комбинации, следвали се през последните три десетилетия. Само неофициалния, но реален ранг на чуждите посолства в София, се променяше. За нашата българска съдба то надали имаше значението, което ни се искаше. Защото в никой момент не се определяше от някаква грижа за България, а бе само отражение на процеси във високите сфери на геополитиката.

Много от това „наше послушание“ се дължеше на установени престъпни зависимости между „поредната чужда сила“ и българските политици от всички цветове. Но имаше и нещо по-дълбоко и по-опасно за нацията ни в нашето собствено съзнание. Имам предвид установилото се още след освобождението от турско робство, убеждение, че вместо да търсим да разберем и да се опрем на преживяното в собствения ни исторически път, трябва да гледаме примера на „големите“ и „напредналите“ – било то „богатите и напреднали“ европейци и американци, било то „освободилите ни, големи и богати“ руснаци . Не бяхме само ние българите, „подведени“ в тази посока.

 

Големите сили се надпреварваха да лансират платформи и виждания за уреждане под тяхно господство на един идеален свят. Нима бе друго проектът издигнат като знаме за завладяване на света от Съветския съюз и коминтерна? Или за подчиняване на света на хитлеристкия Трети райх? Или за преустрояване на всичко по калъпа на американската демокрация? И множеството по-малки по ранг като България бяха завличани в тези амбиции, всяка със свое „интернационално“ покривало. България не бе отмината от никоя от посочените „авантюри“.

Сегашната криза живяна от българското общество е в основата си следствие на краха на тези „идеални проекти“ за глобално управление на света от една доминираща сила. И зараждането на надеждата, че спасението може да бъде извоювано, само в сътрудничество между нациите. Опряна всяка на добре разбрано и с любов и признателност развивано собствено историческо наследство.

Няма как да стане без големи усилия и жертви. Но е единственият път, който носи надежда за България.

Как го виждам този път? След няколко дни – пак тук.

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *