Санда Йовчева се бори за женски права у нас е една от първите пацифистки

Сподели статията с твоите приятели:

Писателката, журналистка, преводачка и общественичка Санда Йовчева преди много години пише, че всяка жена „трябва да служи на предназначението си, преди всичко на него да бъде майка“. После продължава: „А, когато една жена няма свое дете, трябва да отгледа някое. Нима има малко деца без майки? И защо трябва да останат те без майчина грижа? А ето пък има жени без деца. Да се отглежда чуждо дете и да се огради с истинска нежност, която жената като майка може да даде, това е също изпълнение на предназначението си. Не трябва да остане жена, която да не е дала на света поне едно дете“.

Самата Санда отглежда сама момиченце. След време с любов гледа и нейното дете. Писателката е истинска жена в дълбокото на своята същност…

В романа ѝ „Отхвърлените“ разказва за това как си отива човешката любов. Става студено в сърцето. Говори за правото на жената да бъде майка. Както и за предразсъдъците на обществото, което не признава правото на детето родено извън брак да бъде човек. Авторката се съпротивлява срещу фалшивия морал на времето. Ненавижда жестокостта в света.

Тя не е от популярните български писателки. Отхвърлена е вероятно заради левите ѝ идеи. А може би заради друго… Из под перото ѝ се раждат стихотворения, повести, разкази. Пише за деца и юноши. Някои от книгите ѝ носят следните заглавия: „Жетвен ден“, „Под облачно небе“, „Малката цветопродавачка“, „В мечти“, „Родна стряха“, „Без хляб“, „Кръст за храброст“. Написала е повече от хиляда статии в наши вестници и списания. Има и неиздадена книга – „Строители“.

Чувствителността ѝ прозира във всеки неин ред, но най-вече в поезията ѝ, която е изповед на сърцето. Макар, че по онова време не е оценена достатъчно. Тя се вдъхновява от земята и хората, които я обработват. От слънцето, дъжда, от узрелите класове и щурците…В поезията ѝ има простота, която опива. Ето едно от нейните стихотворения „Жалба“.

Месечинко ясна виторожко,
от високо грееш, гледаш надалеко,
чуй да чуеш мойта жалба тежка!

Тънък вятър лъхна в полето,
сви житата, зърното урони.
Първа среща ме от път повърна.

Зума рече, с дума омагьосана,
че прегърна тънка половинка –
не усетих как нощта измина.

Тънък вятър лъхна в полето
сви житата, зърното урони,
първа среща надалек отмина.

Тя изпитва силна чувствителност към човешкото страдание и болка. Пише за Първата и Втората световна война, за нечовешкия ужас и трагизъм. Издава повестта „Кръст за храброст“. Войната като сюжет разработва и в романа „Ние в дълбокия тил“. Взема участие в групата „Миротворец“ и издава списание със същото име. Една от първите пацифистки у нас. Има топли отношения с Ромен Ролан и Анри Барбюс, които също осъждат войната.

Тя дава всичко от себе си за другите. Намира сили да отрони добра дума на огорчените. Да помогне, да утеши или да отдели от малкото си пари за гладуващите. Търси контакти и връзки, докато не намери работа на човек изпаднал в нужда. Не обича мързеливите. Особено чувствителна е към бедността и тя става една от основните теми в творчеството ѝ . В разказите „Родна стреха“ занимава читателя с живота на сираците и бездомниците. Пише за наивните им и лишени от хитрост души, премазани от битието.

Нейните любими герои са малките отхвърлени и забравени от света хора. Езикът ѝ е топъл, лек, прост и образен. Увлича читателя. В книгите ѝ съзираме нежното ѝ сърце и топлота. Тя самата е открита. И честна. Борбена и неспокойна. Винаги има мнение по въпросите на обществото. Смела е и устойчива. Работи неуморно. Уверена е в нещата, които върши и ги преследва със спокойстве, но целеустремено. Следи всеки млад човек, в който проблясва искрата на таланта.

Основавателка на Женския съюз. Участва в учителското движение. Когато след 1944 г. се организира Народен женски съюз с много дружества по градове и села, тя влиза в Управителния съвет на Съюза като представителка на БЗНС. Тя е една от първите жени у нас, която е приета в ръководството на Славянското дружество в София. Участва в събранията за разпространение и производство на културни блага „Земя и култура“. Създателка е на женската секция при Българо-френското дружество. Част е от дружество „Българска драма“, а председател е писателят Христо Цанков – Дерижан. Организира издаването на списание „Утрина“, което редактира с поета Кирил Христов, Иван Кирилов, Иван Карановски. Редактира вестник „Литературен живот“.

Родена е в Нова Загора на 6 ноември 1880 г. Завършва гимназия в Стара Загора. В спомените си Санда Йовчева разказва за тези години:

„Една моя съученичка, дъщеря на будни родители, донесе едно заявление, за да го подпишем всички ученички от горните класове, че искаме да се отворят вратите на университета и за нас. Тогава можеха да добият висше образование само мъжете. Като буйна вълна радостта заля цялата гимназия. Заявлението минаваше от ръка в ръка и върху него се слагаха ентусиазираните младежки подписи. Благодарение на застъпничеството на Константин Величков, министър на просветата, и неговият закон, в Университета влязоха и студентки. Тъкмо в това време се положиха и основите на Българския женски съюз. И скоро из цялата страна женски дружества започнаха да никнат едно след друго. И жените ставаха по-предприемчиви с повишено лично достойнство“.

Но тъкмо пред този успех изниква нов въпрос, че равните права между мъжете и жените ще развалят семейството. Жените тръгват по агитация. Салоните са пълни с представители и на двата пола. Мъжете задават разпалени въпроси – „няма ли жената да занемари дома си“, „няма ли децата да останат без надзор, на произвола“. Категорични са, че равноправието ще разруши семейството.

„Тъкмо в това време пристигнаха вестите за борбите на равноправките в Англия. Феминистките и суфражистките устройваха шумни и оригинални манифестации в Лондон, като чупеха витрините на парламента, за да съсредоточат общественото внимание върху своите искания и да накарат правителството да им даде пълни граждански и политически права. А водителката им арестувана обяви гладна стачка. Стигна се до там, че жените равноправки у нас се представяха за бунтовнички и разрушителки и момичетата започнаха да се боят да се записват за членки на дружествата от страх, че ергените няма да ги харесат и те ще останат неженени“, пише отново в спомените си Санда Йовчева.

Стига се до там, че „феминистка“ и „равноправка“ не са думи, с които хвалят жените. Напротив, израз са на присмех. Появява се комедията на Костов „Мъжемразка“, която обикаля сцените на България. Тя осмива стремежа на тогавашната жена за равноправие.
Но въпреки това се признават някои от правата на жените у нас, например справедливото трудово възнаграждение. Минават още няколко години докато жената застава наравно с мъжа и се признава за „равноценна“ личност. Името на Санда Йовчева остава като една от българките водеща битки за еманципация и правата на жените.

Тази идея я свързва и с Ана Карима, основала женско образователно дружество „Съзнание“ през 1879 г. То се бори за допускане на жените в университета. По времето, когато се срещат със Санда Йовчева, Карима издава и редактира „Женски глас“. Това е първият вестник, който пише за равноправието и организирането на женски дружества. Санда Йовчева е негова почитателка. Ана Карима я кани да живее в дома ѝ, когато е все още под един покрив с Янко Сакъзов. Санда наскоро се е разделила със своя съпруг. Така се заражда приятелството между двете жени. А в дъното му е събуждането на българките към равноправие и образование. Санда пише статии във вестника на Карима, прави и корекци в него.

Санда е красива и с миловидна женственост и обаяние. Но няма щастлива съдба. Вече е преминала през брак по настояване на близките си. Мъжът ѝ я тормози и тя си отива от него. Идва в София. Иска да учи в Софийски университет, славянска филология. Това споделя и на Карима. По-късно пътищата я отвеждат и в Загреб, където продължава образованието си.

Движи се в средите на Яворов и други наши поети и писатели. Свиква се учредителен конгрес на женските дружества. Приет е устав на Българския женски съюз. Избира се управителен комитет. Санда е секретар-касиерка. А приятелката ѝ Карима става председателка. Това се случва между 1900 и 1903 г.

„По това време конгресите на Женския съюз се посещаваха от много мъже. Явяваше се на сцената една сериозна организирана сила, която искаха да имат социалистите, комунистите и демократите. На конгреса през 1906 г. надделяха демократите начело с жената на тогавашния министър-председател Юлия Малинова. Българският женски съюз се подаде на отвратителния обичай у нас – да се върви с властимеющите. И аз се отдръпнах. За да ценя съюза, аз трябваше да се разделя с него. Санда станала близка с бележития ни поет Кирил Христов и парадираше с това, та останала с Малинова, не за лични блага. От тогава дълги години бяхме почти чужди, но винаги, винаги споменът за Санда, за нашата обща работа, ми беше много мил“, спомня си Карима.
След време съдбата отново ги среща.

Санда обикаля страната, за да организира женски дружества, които да стъпват на демократични основи. Свободата ѝ е твърде скъпа и тя я иска не само за себе си… Представя сказки, говори за миролюбие между хората, за защита на човека.

В края на живота си е председателка на „Клуба на българските писателки“. Паулина Станчева е близо до нея няколко дни преди смъртта на писателката. Ето какво разказва тя в юбилеен вестник, издаден след смъртта на Санда Йовчева:

„Бледа, дребничка, измъчена и изсушена от болки, тя едва личеше под завивките, а същевременно в очите ѝ гореше странен огън на надежда.
Ще оздравея, моето момиче, и наесен ще работим, ще пътуваме, ще уреждаме литературни четения в провинцията и в София.
И неугасим жар и желание за живот и работа изпълваше цялото ѝ, останало без сили и жизненост тяло.
Да, непременно! – и отвърнах на думите самоуверено аз, а дълбоко в себе си казах: едва ли…
На 20 юли /1946 г. – б. а./ рано сутринта Санда Йовчева почина. Заспа кротко и неусетно – без болки и страдание, сякаш затвори очи, за да почине и след един здрав и успокоителен сън да стане от леглото бодра и жизнерадостна. Когато отидохме при нея нямаше още ни цветя, ни запалени свещи нито миришеше на тамян – и тъкмо това, може би, усилваше у мене измамата, че тя само спи и почива. Лежеше тя в леглото, в дълга бяла рокля – почти усмихната – и малкото ѝ лице, макар и в нимба от бели коси изглеждаше съвсем младо, смирено и далечно. Никога до сега не бях виждала смъртта тъй близо до себе си…
До край вярва в справедливостта и това, че ще настъпи правда. Перото ѝ пише неща, които дори и мъжете страхливо премълчават и отминават. Отчаяно се бори срещу предразсъдъците и жестокостта на света“.

В едно свое стихотворение Санда Йовчева пише:
„О, няма, няма смърт,
дорде на семената в пръстта е отредено да се връщат пак!“

До края на дните си тя вярва в човека, но и в любовта, която укрепва живота му.

„Не е всичко загубено, човекът ще се пробуди, защото човекът стои по-горе от звяра, в него днес тлее светла промисъл, и не са свикнали да гледат истината, но утрешните дни не ще бъдат ония от вчерашния закон и порядки: човекът узря за нещо ново, поврат не е възможен. Толкоз по-зле, ако ще има отпор: това ще покаже, че изстраданата мъка и дадените жертви не са още достатъчни“.

И днес очакваме думите на писателката Санда Йовчева да се сбъднат. Човекът да се пробуди от дълбокия си сън. Да погледне истината в очите и да заживее в малко по-добър и справедлив свят.

 

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *