Русия ще е в конфронтация със Запада дълго време

Сподели статията с твоите приятели:

Вестник „Комерсант“ публикува обстойно интервю с директора на Московския център „Карнеги” Дмитрий Тренин, дадено пред кореспондента на “Ъ” Елена Черненко.

Тренин говори за причините за конфронтацията между Запада и Русия, анализирайки сегашния баланс на силите в света и правейки дългосрочна прогноза. Повод е неговата нова книга „Новият баланс на силите: Русия в търсене на външнополитическо равновесие ”. В нея експертът по международни отношения казва какво не е наред с настоящия модел на развитие на Русия, какви външнополитически грешки правителството е направило в миналото и как Русия трябва да се държи на международната сцена в бъдещето.

– В своята книга казвате, че настоящият политически и икономически модел на Русия е все по-изчерпан. Какво означава това?

– Съществуващият модел даде възможност да се решат две основни задачи: да се запази единството на страната и да си върне позицията на велика сила на международната сцена. В същото време задачите за развитието на страната се оказаха отвъд възможностите й. Те изискват в пълния смисъл на думата държава, която тепърва трябва да бъде създадена в Русия. Имаме относително стабилен политически режим, но стабилността му в решаваща степен зависи от способността на първия човек да легитимира политическата и икономическата система в очите на по-голямата част от населението и в същото време да бъде безспорен арбитър при вътрешно-елитни спорове. Тази способност обаче не се предава заедно с президентския пост .

Другата страна на проблема е, че настоящият политически елит се състои главно от хора, които се грижат предимно за собствените си интереси. Има изключения, разбира се, но те не преобладават. Значителна част от „слугите на суверена“ обслужват себе си, своите лични или кланови интереси, а не Русия. Това се проявява в характера на икономиката, чието преориентиране към целите на развитието не се удава засега.

Изчерпването на ресурсите на съществуващия модел логично води или до разпад и деградация, или до опити за трансформиране на установения политически режим в пълноценна държава.

– И какво е необходимо за това?

– Използвам термина „политически режим“ не в унизителен смисъл. Разликата между режим и пълноценна държава е, че в режима доминират мълчаливи споразумения, вместо закони, които са еднакви за всички. Тъй като подобни споразумения често са обвързани с определени личности, а междуличностните отношения са мобилни, основните си усилия актьорите насочват към оставането  „на върха“, а основната задача на режима – дори извън субективното желание на номиналния му ръководител – се свежда до самовъзпроизвеждането му.

Но при всичко това съществуващият режим в страната е голям напредък в сравнение с хаоса, който съществуваше през 90-те години и от който той израсна. Не бива да се забравя, че последното десетилетие на миналия век беше не само времето на унищожаване на остатъците от бившата социална и политическа система, но и времето, когато бяха положени основите на съвременното общество. Изкачвайки се на ново стъпало по спиралата на еволюцията, не бива да се разрушава предишното.

От хаоса до режима и по-нататък към държавата – това е траекторията на еволюцията на Руската федерация.

Ключовата роля по този път принадлежи на елита, чието качество е незадоволително, но зрелостта на обществото като цяло е от решаващо значение, включително от гледна точка на качеството на елита. На това ниво обаче процесът на зреене е бавен.

– В книгата си пишете, че единството на Русия е изправено пред много предизвикателства: „Рязко социално разслояване, безпрецедентна в руската история корупция на държавния апарат, сливане на властта и собствеността, триумф на политическите технологии над самата политика, трансформация на представителни органи в придатък на властта, демонстративен морален упадък на върха, неговия безграничен цинизъм, фокус върху личното обогатяване и безразличието към проблемите на по-голямата част от населението.” Но буквално на следващата страница вие изразявате надеждата си за „формиране на национален елит, служещ на хората и държавата“. От къде ще дойде промяната в статуквото?

– За 30 години постсъветска история Русия измина дълъг път. Широко разпространената монетизация на съзнанието в много отношения беше неизбежна последица от разпадането на съветската система. Някои трябваше просто да оцелеят. За други изведнъж се отвориха невероятни възможности и те започнаха да купуват и консумират в безпрецедентни за съветския период прекомерни количества. Хората драстично се преместиха в свят, в който всичко се купува и продава, където всичко се измерва в пари. Това обаче не е исторически характерно за нашето общество. Времето върви, задачите за оцеляване стават все по-малко актуални, богатството расте, а с това и нивото на самочувствие. Постепенно се оформя разбирането, че има неща, по-важни от парите. Това осъзнаване се чунства преди всичко сред успешните финансово сигурни хора.

– И доказателство за това?

– Например появата и активното разпространение на доброволческото движение, възраждането на благотворителността. Това означава, че някои хора вече са готови не само да вземат, но и да дадат и това е много важен обрат в общественото съзнание.

В държавната служба има все повече хора, които се чувстват служители на държавата. По думите на заместник-канцлера Алексей Бестужев от сериала “Гардемарини”, те “служат на Русия, а чак след това на себе си”. Бизнес амбицията може да бъде по-силна от страстта към печалбата. Доскоро това беше рядкост.

Не казвам, че превръщането на режима в държава ще приключи бързо, но вярвам, че самата надежда за това дава сила.

Отказвайки се от надежди, ние, напротив, предварително отрязваме пътищата си на развитие, ограничаваме се. Надеждата от своя страна се основава на вярата. Вяра в себе си, в страната, в човечеството. Трябва да вярвате в Русия. В противен случай ние сами се вкарваме в безнадеждна ситуация.

– Стори ми се любопитно, че според вас основният вододел на нивото на елитите в Русия е между онези, които виждат оптималната реализация на своите частни и корпоративни интереси чрез вграждане на страната в глобални отношения с ограничена и официална роля на държавата („частниците“) и тези, които при постигането на личните си цели разчитат на държавата като основен инструмент („етатистите“). По-често вододелът се рисува според идеологическия принцип.

– С идеологията всички наши групи по интересиса зле , което може би не е лошо. Тези, които се наричат либерали, не е задължително да изповядват класическия либерализъм. Същото важи и за консерваторите. Не става дума за идеологическа конфронтация, а за съревнование на конкретни, най-често материални интереси. Тук присъства идеологическият елемент, но в служебно качество.

Затова либералите например смятат един нов Брест-Литовски мир (1918) със Запада за неизбежен и желателен, докато консерваторите са готови не само да продължат да се бият в „хибридната война“, но и да обърнат конфронтацията в своя полза. Основният въпрос на тази конфронтация е: в какво ще се превърне Русия на бъдещето – държава на корпорации или държава-корпорация?

– Но вие казвате, че във всеки случай това е борба в рамките на управляващия елит, обществото на практика отсъства в такава картина. В същото време външната политика в крайна сметка понякога оказва сериозно влияние върху живота на обикновените хора.

– Да, и аз просто написах тази книга до голяма степен, за да поканя по-широки групи от хора да участват в дискусии относно външната политика, така че хората в Омск, Владивосток, Игарка и други места да имат по-пълно разбиране за тези международни процеси, които в по един или друг начин ги засяга. Да, обикновеният руснак, като обикновен гражданин на всяка друга държава, почти никога не се включва в процесите на формиране на външната политика. Но задачата е да се повиши нивото на външнополитическата грамотност, така че хората да имат по-добра представа за това как техните практически интереси се реализират във външната политика на държавата.

Тогава гражданите ще придобият способността да задават правилните въпроси – и нека само местният кмет или заместник да бъде адресат – и да преценяват отговорите. Нивото на външнополитическа грамотност е още по-актуално за бизнеса и различни професионални общности в страната. Развиването на диалог по тези теми е част от процеса на трансформиране на населението на страната в корпус от граждани.

Например за Русия на бъдещето, не „красиво”, а истинско, мнението на населението по въпросите на миграцията или, да речем, по въпросите на практическите отношения със съседите от Калининград до Крим и Приморие, със сигурност ще бъде важно.

Можете, разбира се, да игнорирате местните настроения и като цяло да не участвате нито в убеждаване на хора, нито в изясняване на решенията. Но това е стратегически погрешно. Въпросите ще се трупат, недоверието ще расте. Това може да бъде избегнато чрез диалог с обществото. Освен това такова взаимодействие ще бъде ефективно, ако всички участници в процеса са достатъчно информирани.

Това е особено важно, като се има предвид фактът, че в един момент неизбежно ще започне транзит на властта, по време на който вероятно няма да има време за спокойни анализи и сериозни дискусии. Моята книга е до известна степен покана да използваме наличното време, за да разсъждаваме за изминатия път и да формулираме заключения за бъдещето. Ще се радвам много, ако това стимулира обществено обсъждане на външната политика на страната, но не на политизирана основа (условно “поддръжници на Путин” срещу “строителите на красива Русия на бъдещето”), а въз основа на националните интереси в един бързо променящ се свят. Ако това се случи, надявам се, че ще имаме малко по-благоприятна среда за вземане на добре обмислени решения.

– Книгата казва много за отношенията между Русия и Запада. Бях изненадан от пасажа, че настоящата конфронтация е не толкова резултат от многобройни грешки и от двете страни, както мнозина вярват, а почти неизбежен резултат от развитието на събитията.

– Аз самият отначало вярвах във възможността за интегриране на Русия в западния свят. По-късно обаче стигнах до извода, че за руския елит и по-важното за руското общество подобна интеграция е неприемлива, главно защото Русия не признава ничие външно ръководство над себе си. За това и написах новата си книга.

– Под „ничие“ американците ли визирате?

– Да. Признаването на лидерството на САЩ от Русия трябваше да бъде входният билет за западната общност. Страните, които си купуват такъв входен билет, трябва впоследствие да изпълнят много изисквания, за да се трансформират сериозно, но без входен билет процесът на интеграция просто няма как да започне.

Украйна купи такъв билет. Тя, разбира се, ще остане дълго време в „съблекалнята“ на западните институции, оставайки не изцяло „своя“, но от гледна точка на Запада, сега това състояние е с правилната ориентация.

Поначало ми се струваше, че Русия може да разчита на частична интеграция от партньорски тип, без да се отказва от суверенитета си. Вярвах, че не е нужно да влизаме в НАТО и ЕС, но че можем да сключим нещо като вечен мир с тях (да демилитаризираме отношенията), да се сближим възможно най-близо, без да губим своята идентичност. Но това не се случи. Дълго време обвинявах Запада за това. Мислех, че те не мислят какви потенциални ползи биха могли да извлекат за себе си, като включат Русия в своята орбита, но в същото време зачитат нейната независимост и интереси.

Много по-късно, в средата на 2000-те, стигнах до извода, че всъщност Западът не е късоглед, а е далновиден.

Бившият министър-председател на Великобритания Маргарет Тачър пише в мемоарите си (а те бяпа публикувани в началото на 2000-те), че Русия никога не може да стане част от Запада, защото винаги ще има свои отделни интереси и пътищата й със Запада като цяло не съвпадат.

И наистина. Ако се беше случило онова, което много руски либерали искаха през 90-те години и Русия беше станала пълноправен член на НАТО, алиансът скоро щеше да престане да съществува във вида, в който го изградиха САЩ. Русия най-вероятно щеше да започне да блокира с други страни, предимно Германия и Франция, а НАТО щеше престане да съществува като американски клуб, като инструмент на американската външна политика. Така че по мое мнение, американците бяха далновидни, че Русия не беше допусната. И те не само не я пуснаха в „клуба“, те направиха така, че всеизвестното руско-натовско партньорство беше изградено по такъв начин, че Русия винаги да се справя с единната позиция на страните от НАТО, водени от САЩ. Но за тези решения обаче днес трябва да се плаща.

– Какво имате предвид?

Историята на 19 и 20 век свидетелства, че мирът в Европа никога не е бил траен, ако новият ред не включва победената страна при условия, които тя счита за приемливи за себе си. Беше ясно, че щом Русия стане по-силна, щом отново се почувства велика сила и действа по съответния начин, цялата тази структура – тоест европейска система за сигурност, основана на господство на НАТО, от която Русия не беше част – ще бъде нежизнеспособна.

Спомнете си случаите в европейската история, когато победената страна беше включвана в нов световен ред: например Франция след наполеоновите войни и Западна Германия след Втората световна война. Известни са ни обаче и други примери, когато победените държави не са били включвани в новия ред: това са Германия и Русия след Първата световна война, а сега Русия след Студената война. Не казвам, че международните отношения се развиват според железни закони, но е рисковано да се игнорира миналият опит.

Настоящото съперничество и дори враждебност в отношенията между Запада и Русия е цената за решението не само да се предотврати влизането на Русия в евроатлантическите институции, но и да не се изгражда сигурността на Европа, както Москва предлагаше, на две основи – западна (НАТО) и източна (руска).

– И какво би могло или би трябвало да направят руските власти по различен начин, за да попречат на нещата да достигнат сегашното ниво на конфронтация?

– С Украйна беше възможно да се действа по различен начин. Както Русия, така и Европейският съюз допуснаха груби грешки, допринесли за украинската криза. В случая с Русия не става въпрос за действията в Крим, които са реакция на преврата в Киев, а преди всичко за логиката на поведението на Москва през предходните две десетилетия, което не й позволи да предотврати украинската криза от 2014 г. Именно тази криза се превърна в повратна точка в цялата външна политика на Русия в постсъветския период.

– Къде Москва сбърка?

– В допълнение към силно надценения, според мен, страх от придвижването на НАТО на изток, причината за грешките се корени в заблудите на Кремъл за стремежите на украинските елити и за характера на украинското общество. Опитът на Москва да включи Украйна в Евразийския съюз не беше просто напразен. Ако този опит успееше, това щеше да създаде проблеми на Русия от самото начало и щеше да изисква огромни допълнителни разходи.

И най-важното е, че в крайна сметка това начинание така или иначе би се провалило. Украинският политически проект по принцип е несъвместим с каквато и да е степен на интеграция на Украйна с Русия, дори чисто културна и езикова, камо ли икономическа и още повече политическа. Веднага щом премахнете бариерите между двете страни, „украинското“ се измества на заден план, а самата Украйна става част от голямо пространство, центрирано в Москва. В рамките на формирането на тясна интеграция, замислена в началото на 2010 г., Украйна би се превърнала  във важна част от едно цяло. „Независимост“ в контекста на този проект би означавала регионална културна автономия. Красивите украински песни, „бродираните ризи“ и цялата украиноезична литература не биха били достатъчни при тези условия, за да създадат модерна държавност.

– Но по отношение на разграничаването с Русия това е доста успешно.

– Да, но това вече не е културно състезание, а чиста политика. Във всеки случай борбата между Русия и Запада за Украйна беше разрушителна.

– Как трябваше да се държи Москва през 2013–2014 г.?

– Можеше събитията в Украйна да бъдат оставени да се развият по своята собствена логика и да използват резултатите в наша полза. Отправната точка, базирана на историческия опит, включително целия постсъветски период, можеше да бъде убеждението, че на украинския елит не може да се вярва при никакви обстоятелства, че Русия няма и не може да има надеждни политически съюзници в Украйна. Изграждайки своята политика на тази основа, Москва можеше да реши през 2013 г.: нека Украйна, ако желае, изцяло опита европейската асоциация. След това там неизбежно ще се развият социалнополитически процеси, които Русия, без да се намесва в тях, ще следи внимателно и ще използва за свои интереси.

Основният ресурс, който Русия би могла да придобие в Украйна, е квалифициран персонал в научната, техническата и индустриалната сфера.

Можеше да се предположи, че в резултат на сближаване с Европейския съюз много производствени вериги, насочени към сътрудничество с Русия, ще се разпаднат (което в крайна сметка се случи) и квалифицирани специалисти ще останат без работа. Тогава те ще бъдат поканени на работа и постоянно пребиваване в Русия. Наистина имаме нужда от такъв персонал.

Но се случи каквото се случи. В резултат Крим стана част от Руската федерация. Според мен, в съответствие с волята на преобладаващото мнозинство от жителите.

– Тогава беше решено на всяка цена да се предотврати асоциирането на Украйна в ЕС, да си „купим“ тогавашният президент Виктор Янукович.

– Това беше голяма грешка. Не беше възможно да се разчита на Янукович, той е човек напълно без принципи, без вътрешно ядро. Абсолютно корумпиран престъпник.

– Казвате, че страхът на Русия от придвижването на НАТО към нейните граници е неоправдан. Обяснете.

– Вярвам, че Русия може да бъде по-спокойна по отношение на този процес. Например не си струваше да се опитваме да попречим на Черна гора или Северна Македония да се присъединят към алианса. От гледна точка на осигуряването на сигурността на Русия, тези държави не играят специална роля, докато опитите да се противопоставят на този процес са се отразили негативно на отношенията на Русия с тези две държави, какъвто беше случаят преди с други страни от Източна Европа.

– Но Украйна не е Черна гора...

– Точно така. За по-голямата част от нашите съграждани и за 100% от тези, които участват във външната и отбранителната политика на страната, влизането на Украйна в НАТО е абсолютно неприемливо. Всъщност това означава война. Според мен в един момент си струваше да се опитаме да преговаряме със Запада за осигуряване на неутрален статут на Украйна. Още през февруари 2014 г., на Мюнхенската конференция по сигурността, Збигнев Бжежински говори за тази опция. Струва ми се, че това би било най-добрият вариант за нас.

– Но за това НАТО ще трябва да се откаже от “политиката на отворени врати”.

– Да, Съединените щати би трябвало по същество да признаят, че 25 години след края на Студената война пред тях има някои ограничения. Вероятно би било много трудно, но в случая с Украйна и САЩ, струва ми се, Русия би могла да постигне споразумение. Страните от НАТО се страхуват да не бъдат автоматично обвързани с някакво негативно развитие на събитията между Русия и нейната ключова постсъветска съседка, което те не контролират напълно.

Балтийските страни и Полша са предсказуеми за Запада. Но не Украйна с всичките си „азовци“ („Азов“ е украински доброволчески батальон от ултранационалисти, забранен в РФ). Тук може да има неприятни изненади. Западът не иска да плаща за тях. Затова мисля, че Украйна няма да бъде включена в НАТО.

– А Грузия?

– И Грузия. Това не се признава публично, разбира се: западната политика по своята същност е лицемерна. Но пък такова обществено признание  и не се изисква.

– Смятате ли, че конфронтацията със Запада ще се засили? Възможна ли е пряка военна конфронтация?

– Конфронтацията вероятно ще продължи да се засилва и са възможни негативни сценарии. Вижте какво се случи през април на руско-украинската граница. Доколкото разбирам, президентът на Украйна Владимир Зеленски реши по вътрешнополитически причини да покаже мускулите си, да премести войниците по-близо към Донбас. В Москва смятаха, че киевското ръководство може да отиде твърде далеч. И те решиха да изпратят сигнал до него и неговите куратори от Вашингтон. Затова те съсредоточиха голям брой войски по цялата граница от Брянск до Крим. Сигналът до Киев беше в духа на добре познатите думи на Путин, че ако започнете война в Донбас, опитвайки се да възстановите териториалната цялост на Украйна в тази област със сила, тогава вашата държавност може да се окаже под въпрос. Сигналът към Вашингтон беше следният: не забравяйте, че бившият президент на Грузия Михаил Саакашвили, който през 2008 г. също се надяваше на САЩ, вярваше, че сте му обещали военна помощ и тръгна „ва банк“.

Беше грубо и цинично, но изпрати абсолютно ясни сигнали. Руската политическа култура като цяло е доста цинична, докато западната политическа култура е лицемерна. Това не е критика, а наблюдение. Предпочитам нашата, тъй като не е подвеждаща. На Зеленски бе изпратен сигнал, че няма да ги има нито тях, нито Майдана в Украйна, и сигнал до американците: гледайте клиента си, той може да ви въвлече във война.

– А имаше ли шанс да стане?

– Ако руските войски като отговор се бяха „преместили” в Киев, съществуваше риск да влязат в досег с американците. В Украйна има американски съветници и инструктори. Американският флот често присъства край украинското крайбрежие, а самолетите на американските ВВС летят над Украйна. Как би реагирало правителството на САЩ? Трудно е да се каже. САЩ едва ли биха защитили Украйна, но нямаше да могат да игнорират удари срещу свои военнослужещи. При определени обстоятелства ситуацията може да излезе извън контрол.

Съществуват и рискове от пряка конфронтация в Сирия, където има война и въоръжените сили на Америка и Русия действат на една и съща територия – от различни страни или поне не от една и съща страна. Механизмът за отстраняване на конфликтите, който досега не е давал сериозни откази, може в даден момент да не сработи и ситуацията да ескалира.

Друг сценарий на директен сблъсък е инцидент, да речем, в небето над Балтийско или Черно море. В края на краищата, колкото по-близо самолетите на НАТО летят до руска територия, толкова по-близо са самолетите на руските аерокосмически сили до самолетите на НАТО. И когато разстоянието между тях е само 5-6 метра, тогава всичко може да се случи. Или, да речем, ако руски военен самолет, летящ ниско над някакъв кораб на НАТО, се забие право в надстройката на кораба и там загинат голям брой моряци. Такива инциденти, ако не бъдат спрени, могат да доведат до ескалация и дори до непреднамерено избухване на въоръжен конфликт.

Ако конфликтът не може да бъде потушен незабавно, той може да се превърне в местна или дори регионална война, която може да доведе страните до ядрения праг.

Ефективен отговор на разширяването на НАТО и особено на разгръщането на инфраструктурата на алианса в близост до руските граници е придобиването на способностти за подобна заплаха за САЩ. Това е балансът във военната сфера. По-добре е, разбира се, да се постигне баланс чрез намаляване на нивата на взаимни заплахи.

– Говорихме за войната и каква трябва да бъде външната политика на Русия в мирно време като цяло?

– Русия е в състояние на конфронтация със Запада и ще остане в това състояние още доста дълго време. Следователно задачата на външната политика не е да се сложи край на конфронтацията, защото според мен това е невъзможно на този етап. Но може да се контролира. Това изисква двете страни ясно да знаят къде са червените линии на противника. Тук не бива да има двусмислия.

– Например? Какви са червените линии от ваша гледна точка, на руското ръководство?

– Решението за влизане на Украйна в НАТО, както разбирам, би означавало война. Тоест преди Украйна да се присъедини към НАТО, Русия, както в случая с опита на украинската офанзива в Донбас, за който президентът Путин публично предупреди, ще се намеси, за да свали сегашното украинско правителство.

В Беларус, от гледна точка на Кремъл, не може да има друг режим освен проруски.

Американски системи със среден обсег не трябва да се разполагат в Европа, тъй като с това може да се обезглави военнополитическото ръководство на Русия. Ако такива системи бъдат внедрени, Москва ще се насочи към подобни американски центрове за командване и контрол или ще промени подхода си към използването на ядрено оръжие.

Ако САЩ се намесят във вътрешните работи на Русия, руската страна ще реагира асиметрично, например, използвайки кибертехнологии.

Американците от своя страна имат свой собствен списък с червени линии.

Ако и двете страни разберат къде са взаимно червените линии и не ги пресичат, конфронтацията става управляема.

Конфронтацията със САЩ е от дълго време. При такива условия има смисъл да се търсят вътрешни ресурси за развитие в различни области и в същото време решително да се елиминира всичко, което пречи на развитието, като се извършва реорганизация. В историята на Русия периодите на конфронтация със Запада неведнъж са стимулирали модернизацията на вътрешната икономика, развитието на научно-техническия потенциал, притова не само в областта на отбраната.

– Как е възможна такава реорганизация без политическа реорганизация, която не се предвижда?

– В обозримо бъдеще в Русия вероятно ще остане едноличен режим. Може да се оплаквате от това, но такъв режим е в съответствие с традиционната политическа култура. В момента истинската алтернатива на режима на лична власт в Русия е или олигархията, или хаосът. И двете са временни условия, които в крайна сметка неизбежно ще доведат отново до върховната власт на един човек. Предизвикателството не е да се децентрализира моделът на управление, а да се модернизира този модел. За да не пречи на развитието, а да го стимулира. Това не е надежда за „напредничав“ цар, а надежда за постепенна трансформация на елита и съзряване на обществото.

– На какви исторически примери се фокусирате в надеждите си?

– В руската история – дейността на Пьотър Столипин, консервативен и твърд противник на революцията. В световната история – Ататюрк, който успешно модернизира Турция, или Лий Куан Ю, превърнал провинциален Сингапур в просперираща модерна държава. И двамата владетели бяха явни авторитарни, абсолютни държавници.

През 2020 г. и по-нататък, руската политика, разчитайки на постиженията от първите две десетилетия на този век, трябва да се съсредоточи върху идеята за развитие на самата Русия. Само държавата може да действа като основен двигател на това развитие в руските условия. Следователно основната политическа задача трябва да бъде, според мен, изграждането на състояние на развитие.

– В книгата много говорите за важността на балансираната външна политика. Как трябва да изглежда това на практика? Дайте пример.

– На първо място, Русия трябва да отстъпи на безопасно разстояние от основното противоречие на съвременните международни отношения – конфликта между Китай и САЩ. Това е чужд за руснаците спор, не можете да се замесвате в него. Русия има добри отношения с Китай, Москва трябва да ги поддържа и развива, но по такъв начин, че да не се превърне в придатък, във васал на Пекин. Това, разбира се, не означава, че Русия трябва да играе заедно с Америка и да застане на нейна страна в тази конфронтация, в никакъв случай.

На международната сцена Русия трябва да остане независим играч на глобално ниво. Москва трябва да се стреми към баланс в отношенията със съседите си в Европа и Азия, на изток и на запад, на север и на юг. Това е способността да стоите уверено на краката си, да не се навеждате пред никого, да не се накланяте  в ничия посока – нито при заплахи, нито заради обещания. Това е и отказ да приемем враговете или приятелите на другите като наши собствени. Не говорим за равноотдалеченост, а за избягване на изкривявания и колебания.

Важно е външната политика да не се различава от цялостната стратегия за развитие на страната, не само да не й противоречи, но да бъде напълно интегрирана в нея. Съответно, най-важният въпрос за външната политика: какво може да даде тя за вътрешното развитие. В международен план, след като си възвърна статута на велика сила, Русия е изправена пред въпроса: каква роля е печеливша и е способна да играе в глобалния свят. Формулата, която изглежда най-подходяща, звучи по следния начин: не Русия за света, а мир за Русия.

Превод: Ганчо КАМЕНАРСКИ

Дмитрий Тренин е роден на 11 септември 1955 г. в Москва. Завършва Военния институт на Министерството на отбраната на СССР, днес – Военния университет на Министерството на отбраната на Руската федерация (1977).
Участвал е в съветско-американските преговори за ядрени и космически оръжия в Женева като член на делегацията на СССР (1985- 1991).

Работил е като старши преподавател във Военния институт от 1983 до 1993 г. През 1993 г. е назначен за старши научен сътрудник във Военния колеж на НАТО в Рим, от 1993 до 1997 г. – старши научен сътрудник в Института на Европа на Руската академия на науките.

От 1994 г. – водещ научен сътрудник в Московския център „Карнеги“, от декември 2008 г. – негов директор.

Кандидат на историческите науки. Автор на книги на руски и английски, включително „Нов баланс на силите: Русия в търсене на външнополитическото равновесие“ (Москва: Alpina Pablisher, 2021), „Какво прави Русия в Близкия изток?“ (Polity, 2017), „Трябва ли да се страхуваме от Русия?“ (Polity, 2017), „Русия и светът през XXI век“ (Москва: „Eksmo“, 2015).

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *