Проф. Иван Шишманов е ловец на таланти

Сподели статията с твоите приятели:

Проф. Иван Шишманов си отива от света на 23 юни 1928 г., по време на посещението си на конгреса на ПЕН-клуба в Осло. Тъгува цяла България…

Този изключителен българин години наред движи колелото на културния ни живот и възход. Духовен стълб, върху който се опират много хора. Името му срещаме навсякъде в историята след Освобождението. Внася западната култура у нас и привлича европейския свят към страната ни.

 

Има широки интереси, обича знанието и учи езици – дори санскрит и персийски. Не случайно княз Фердинанд ще го привлече до себе си, а после ще го назначи за министър. Той първо ще откаже, но после ще е притиснат до стената и ще заеме високия пост. Ще се погрижи за учителството и качеството на учебния процес, за уредбата на училищата и детските градини. По време на мандата му висшето училище ще стане университет. Ще създаде културни институти и ще поощрява всяка надарена личност, която ще изпраща в Европа, за да си вземе най-доброто от културата и образованието там.

Сигурно познавате проф. Иван Шишманов от онази известна снимка, правена през 1913 г. с Иван Вазов и кучето му Хектор. От лицето на професора прозира честност, благородство, дух, някаква свръхестествена енергия… Той е красив мъж. Добре облечен. Дясното му рамо леко е приведено към поета. И двамата са сериозни и със сдържани емоции. Зарови ли се човек в живота им, вижда, че ги свързват вечни ценности – склонността им към хуманност, великодушие и всеопрощение.

Шишманов е приятел на Вазов, с когото се запознават още през 1885 г. Той е единственият, който успява да навлезе в духовния свят и творческия живот на поета. От тези отношения се ражда книгата на Шишманов „Срещи и разговори с Иван Вазов“. Тя е по-известна като „Иван Вазов. Спомени и документи“. Излиза от печат посмъртно под редакцията на Шишмановия студент Михаил Арнаудов, достоен последовател и наследник, продължител на научното му дело.

 

Много години след това, през 2003 г., е отпечатан за първи път дневникът на професора, в който могат да се прочетат детайли от живота на Иван Вазов. Върху белите листи споделя студентството си, работата като преподавател, културен строител, редактор, пътуванията в чужбина и срещите му там с видни личности. В дневника му са отпечатани литературните му анкети с Вазов и Алеко Константинов.

Заслугите му към българската култура и образование респектират.

 

Съвременниците му казват, че по култура и образование е истински европеец – „образец за европеизиран българин“. „Защо пък да съм европеец? Затова ли, че се нося учтиво с хората, че обичам да правя услуги, че изпълнявам точно задълженията си, че не обичам да се бъркам в интимния живот на другите, че мразя клюкарството, че избягвам да влизам в свада с хората и пр.?“

Погледът му е широк – до енциклопедичност. Нарича себе си „ловец на таланти“. А е най-големият меценат в българската култура и изкуство. Не цени труда си – занимавал се с етнография, народно творчество, издаване на сборници, литература, преводи и какво ли още не. Прави го с такова вдъхновение и вяра, че работата му ще се оцени някой ден от поколенията. Покровителства всеки изявен талант – оперни певци и инструменталисти, артисти и художници, поети и писатели. И след националните катастрофи запазва вярата си в българската интелигенция.

В хуманитарните идеали също. Паоло Монтегаца в бележките си за България го нарича „най-учения, най-културния и най-интелигентния българин“. И има защо. 

 

Проф. Иван Шишманов (роден е на 22 юни 1862 г.) е онази емблематична фигура за културата и науката след Освобождението, която оставам с надежда, че някой ден ще се повтори. Той е роден в Свищов в известното търговско семейство Шишманооглу. Бащата е известен с отношението си към културата. Автор е на драми, сред които най-известна е „Пенчо Кърлежът“. Бащата дава на сина си „океан от любов към отечеството“. Затова целия си живот Шишманов ще посвети, за да изучава народа си и своята родина.

 

Момчето е силно любознателно, има желание да се образова, влекат го чуждите езици и литературата. Учи в педагогическото училище във Виена. След завръщането си става учител в Свищов. После служи в Министерството на народното просвещение. Спечелва стипендияи заминава за Йена (Германия), където следва философия и педагогия.

 

Посещава лекции в Женева и Лайпциг. Проявява интерес към фолклора, древните култури и цивилизации, европейската литература, етнография, философия. След Женева продължава образованието си в Лайпциг. Председател е на българската секция на Славянското академично дружество. Защитава докторат при проф. Вунт и се завръща в родината си. Учителите му в европейските университети, модерните за времето педагогически теории ще му покажат пътя за реализация в родината.

 

Животът го свързва с д-р Кръстев. Шишманов е кабинетен учен, а Кръстев ще стане редактор на литературното списание „Мисъл“.

 

Трудно е да се изброят студиите и статиите му. Едни от тях са за възрожденските ни дейци – Паисий Хилендарски, Константин Фотинов, Васил Априлов, Никола Бозвели, Неофит Рилски, братя Миладинови. Шишманов е известен с издаването на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ (1889), чийто главен редактор е в продължение на 18 години, без да получава и стотинка хонорар. Сборникът му носи радости, но и тревоги. До днес той остава уникално научно издание. За него получава признание от видни учени в чужбина.

Чрез него успява да съхрани част от фолклорното ни богатство. В този сборник публикува великолепната си студия „Значението и задачите на нашата етнография“. А после и изследването си „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи“.

 

Текстовете му се свързват с културната и литературната история, с българската възрожденска книжнина, етнографията и фолклора. Отбелязва социалната и възпитателната роля на литературата, която „първа долавя и отразява промените и тенденциите в живота“. 

 

Шишманов преподава в университета по сравнително литературознание, по всеобща културна и литературна история, по теория на народната поезия, по западноевропейски литератури. Оглавява катедрата по сравнителна литературна история до края на живота си. Неговите лекции са стойностни и са посещавани от студенти от всички факултети. С тях печели симпатиите и възхищението на младите хора.

 

Отнася се с уважение към интелекта на всеки от тях и изисква по-голяма близост между студенти и преподаватели. Пред колегите си често повтаря: „Българинът е демократичен по природа и това дистанциране никак не му харесва. Той е готов да ти прости много неща, но не и една надменна проява. Затова, млади колеги, пазете се от големанското държание към студентите си. Заради него те ще се те отчуждят не само от вас, но и от науката, която им преподавате… Създавайте дружеска атмосфера в аудиториите и семинарите и бъдете уверени, че в тази атмосфера научните занимания на студентите ще протичат винаги успешно“.

Професорът с посивели вече коси пак е зад катедрата и впечатлява с ерудицията си, демократизма, научната си добросъвестност, непрестанния стремеж към новото. На катедрата поставя листи, към които поглежда само за миг. Преподава първо в аудитория 10-та, а после и в 45-та. Залите се пръскат по шевовете, струпват се хора край стените, блъскат се пред вратата.

 

Шишмановият поглед е благ и бляскав, езикът му е изпълнен с остроумия, ту говори за миналото, ту за своята съвременност. Владее ораторското майсторство, гласът му е спокоен, но и емоционален и убедителен. Прави аналогии и отклонения, духовито цитира произведения. Понякога се шегува и подхвърля остроумия. Върви с тържествена походка, облечен изискано. В залата е гробна тишина и никой не си позволява да пропука тази тишина. Говори вдъхновено за Шекспир и Данте, Молиер и Сервантес, Тасо и Пушкин.

 

Обича да чете непрестанно. Съпругата му Лидия си спомня как Шишманов сяда сутрин върху креслото си и слага отдясно куп с книги. „Вечерта тоя куп беше вече наляво, прочетен. Той не познаваше друга страст, освен да поглъща книги и вестници“.

 

През май 1903 г. Иван Шишманов е поканен да стане министър на просветата. Той напуска университетската катедра, дълбоко убеден, че ще има свобода на мнение и демократични действия в кабинета. Има конкретни позиции за просветното и културното развитие на България. Прави истински план за преустройство на културните институции в държавата. Става един от основателите на Народния театър, Музикалното училище, Художествената академия, Етнографския музей, Археологическото дружество, на читалища и библиотеки.

 

Открива институт за глухонеми и слепи деца в София. Докато Шишманов е министър започва оживяване на културно-просветните връзки в чужбина. За този голям българин висшето училище е на пиедестал. Според него то повдига културното ниво на българското общество.

 

Шишманов подчертава необходимостта от сграда, приемане на нов закон, чрез който висшето училище да се преименува в университет. Той е негов защитник пред общественото мнение, което посреща твърде неласкаво откриването му. Изисква увеличаване на заплатите на преподавателите, отделяне на парична сума за книги, настоява да се откриват научни семинари, да се организират научни екскурзии и командировки на професори и студенти.

 

Негова е заслугата Софийски университет да носи името „Български университет братя Евлоги и Христо Георгиеви“. 

 

Блгодарение на него цяло поколение от учени, обществени дейци и писатели имат възможност да видят какво се случва по света.

 

Министерството отпуска средства за усъвършенстване в чужбина на актьорите от Народния театър. Той командирова Елин Пелин, Яворов, Кирил Христов, Ст. Чилингиров в Европа, за да се запознаят с културата и да изучават езици. Това е една от големите заслуги на министър Иван Шишманов. Използва всичките си контакти в академичните европейски среди, води войни с министъра на финансите с единствената дълбока и благородна цел – да извоюва средства за стипендия или командировка на някой млад български талант. 

 

Броят на командированите от Министерство на народното просвещение за специализации по различни въпроси, от 1903 до 1906 г., е над 250 души. Сред тях са още имената на проф. Димитър Михалчев, проф. Михаил Арнаудов, Иван Андрейчин, д-р К. Кръстев, Ст. Романски. За всичко това Шишманов получава много злобни нападки в печата, а и не по-малко огорчения и незаслужени обиди. Недоволството е част от човешката природа… А професорът е твърдо убеден в това, което прави за талантливите хора на България. В извадки „из моя тридесетгодишен сатерически паметопис“ пише следната „Епиграма“:

 

Какво от туй, че жлъчен
критикар щял да
ме псува?
Не сей просо – от полски
птички, който се страхува.

 

Елин Пелин при честването на 30-годишната научна и културна работа на Шишманов ще изрече с благодарност: „Вашето сърце е било винаги тъй близко до българските писатели, Вашето име, Вашият авторитет, Вашето бодро слово и младенчески жар винаги са ги подкрепяли, насърчавали, давали са вяра, криле на толкова млади таланти“.

 

Човек с дълбоко отношение към образованието, Шишманов издига две ключови думи в негова полза – „Съзнание и морал!“ Силно иска образование за народа ни и е твърдо убеден, че знанието ще промени хората. От тук ще се промени и начинът им на живот. „Ето защо всички грижи на нашето училище занапред трябва да бъдат насочени предимно към втория идеал: всестранно възпитание на народа и особено развитие на неговите морални качества, проявявани в толкова случаи в течение на вековете“. Шишманов твърди още, че „главният лост, с който ще издигнем народа до ония идеални висоти, дето бихме желали той да блести“ е училището.

 

Той отбелязва още, че просветата на народа ни трябва да е най-голямата грижа на всяко правителство. Изисква задължително основно образование за всеки българин, без значение от социалното му място.

 

За Шишманов „учителите-възпитатели са лекари на душите, а не училищна полиция“. От тях зависи културата на народа. Тяхната роля е да помагат на децата, които страдат от „морални недъзи“.

 

Шишманов засяга и въпроса за побоя на учителите над учениците и отмъщението на децата, които замерват „с развалени яйца учителите си по кьошетата, обикновено след края на учебната година“. Има дори и убийства на учители от ученици. Но министър Шишманов смята, че „главните виновници за това състояние на нещата са учителите, самите те като ученици възпитавани с бой и в по-голямата си част недоучковци, но с много повишено самочувствие, характерно за полуинтелигента“.

 

По време на Шишманов Министерството на народното просвещение въвежда униформеното облекло за учениците от средните училища. Те трябва да мислят повече за учебната работа, а не за тоалетите си. В онези години учениците се държат с момичетата неприлично. И за тях са измислени строги санкции, които да защитят достойнството на девойките.

Професорът е уверен, че децата трябва да обичат семейството, своята природна и социална среда, своя народ и отечество. На всички деца трябва да се вдъхне „повече вяра в гения на тоя народ“. Той вярва в културните способности на българина, в ролята му на културен фактор на Балканите. И тази вяра го поддържа до края на дните му.

 

Освен патриотизъм настоятелно препоръчва в децата да се възпитава чувство на толерантност. Тя е тази, която прави човека способен да се отнася с търпение към всеки различен човек. Поредната нравствена задача за училището е възпитанието на чувство за законност. И тогава то липсва на всички българи както и днес.

Щом Шишманов създава Висшето училище, участва в подготовката на първия цялостен закон за народната просвета през 1891 г. и става негов автор.

 

През студения 3 януари на 1907 г. трябва да се открие сградата на Народния театър с пиесата на Иван Вазов „Пролог“, пето действие от „Иванко“ и тържествената увертюра от Добри Христов. Заслугата за изграждането на театъра е преди всичко на Шишманов. Той не може да посети голямото събитие, защото е в болницата на легло.

 

Пътувайки към мястото на събитието, княз Фердинанд и синовете му Борис и Кирил са освиркани от студенти, събрали се в градската градина. Те са възмутени, че се придава дворцов характер на народното тържество. Князът е дълбоко обиден. Бързо свиква Министерския съвет. Вината се стоварва върху Шишманов. Той водел либерална политика, която довела до навлизането на социалистически идеи сред младите хора. Взема се решение за закриване на Софийски университет.

 

Преподавателите му са уволнени. Професор Шишманов не подписва указа и от болничното легло подава оставка. Довчера министър на образованието, изпада в немилост. Заминава да се лекува в Швейцария. А после се завръща в България и заема преподавателското си място в Софийски университет.

 

До края си остава мъдрецът, който владее през целия си живот доброто. Стои настрана от омразата, интригите и нападките. Но те, заедно със своята сестра завистта, не го отминават. Заради това ли, заради друго ли, той ще напише епиграма:

 

И НУЛИТЕ НА ТОЗ СВЯТ НЕЩО ЗНАЧАТ,
КОГА СЕ ПОДИР ЕДИНИЦИ ВЛАЧАТ.

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *