Притаените мигове на Георги Йорданов

Сподели статията с твоите приятели:

Проф. д-р Симеон Янев

 

Малко са политиците и въобще обществените фигури от времето преди 1989 година, които остават дейни и разпознаваеми до днес. Сред тях името Георги Йорданов вече три десетилетия неотстъпно олицетворява  присъствие на ярък общественик, държавник, културовед, публицист.

Става дума за човека, който пръв сред управляващите тогава избира да слезе от политическата сцена, за да даде път на нови лица.

 

Четири години преди това той бе човекът, който инициира, изготвя и предлага немислимо за времето, наречено тоталитаризъм, въвеждане на мандатност на всички равнища, включително и на най-високия пост.

Вече след промяната от 10 ноември пак той, когато вижда, че новото време не може да си поеме дъх от старите властолюбци, бе човекът, който извика: „Стига! Satis!“.

 

Могат да се изброят и още такива негови нелицеприятни за тогавашното статукво жестове.

 

Вероятно затова пак той, в мъдрото време на предизвикателните равносметки, не се побоя да изложи живота си като на длан през погледите на близо сто и петдесет свидетели – съвременници.

За пореден път прави това и сега, като сам го засвидетелства в третата книга на мемоарната си поредица под общото заглавие „Притаени мигове“.

 

Това, че един политик и държавник, след оттеглянето си от властта, се посвещава на осмислянето на житейския си опит, не е изненада. Достатъчно е да припомним Захарий Стоянов, който го прави и без да е слязъл от политическата сцена, и Симеон Радев, който обратно – влиза в политиката след блестящия успех на „Строителите на съвременна България“.

 

Тритомникът на Йорданов е огромен резервоар на документи, лични свидетелства, откровения, съпоставки, обвързани от убежденията на една личност, която се ръководи от чувство за дълг и го упражнява в целия диапазон от себеудовлетворението до откровената самокритичност.

 

 В тритомника не говори нито безгрешният държавник, нито каещият се грешник и всичко това е пределно видимо в общото заглавие на цялата поредица – „Притаени мигове“. Тук наред с протоколните свидетелства, свойствени за всеки държавник, са изречени не по-малко не-протоколни, по-скоро интимни, но характеристични за времето и човека истини.

 

Книгата „Поврати“, за която предстои да говорим, още със заглавието  определя своя сюжет. Това са историческите поврати в нашата история от времето на Втората световна война до края на века. Различното, което дава лице на тази книга, а и изобщо в стилистиката на политическия мемоар, е това, че при Георги Йорданов не документът сам по себе си, колкото и значим да е, и не аналитичният поглед към него, е фокус на изложението.

 

Фокус на изложението тук е неговата искрена преживяност. Тази книга е в много по-голяма степен от предходните две синтезирана като лична преживяност на събитията и действащите лица. Тя започва със спомените от детството, преминава през всички превратности на историята от 40-те години на миналия век насам и поставя съдбовния въпрос – Quo vadis? Къде отиваш, в буквалния смисъл: „Къде отиваш, Отечество?“.

 

Георги Йорданов строи разказа си в хронологията на историята чрез редуване на два основни кадъра: историческия ход на събитието и собственото авторско преосмисляне. Така се получава едно впечатляващо повествование, споено от преживяващ субект. Този почти белетристичен подход се подхранва обилно от исторически данни и свидетелства на участници от целия спектър на събитието.

 

 Няма значимо събитие, касаещо повече или по-малко България от Втората световна война насам, което да не е получило авторска интерпретация. Ще си позволя да цитирам само главите от въвеждащата първа част – „От Ялта до Малта“, за да се провиди ясно това:  „По волята на победителите“, „В съветската сфера на влияние“, „Зашеметяващата промяна“, „Блоковото противопоставяне“, „Въображаемата „шестнадесета република на СССР“, „Последица от студената война“, „Преустройство и разпад“.

 

 Както се вижда, повечето от главите в тази част засягат време, когато авторът, поради своята невръстност, не е нито участник, нито дори наблюдател на засяганите събития. Но той ги възсъздава по авторитетните спомени на самите участници, а това са лидерите на Великите сили, които в тая епоха чертаят условията на новия световен ред. Много находчиво, през погледа на възрастните, до нас достига отблясък от запечатаното в детското съзнание и това създава атмосферата на съпреживяност, която постепенно ще се превърне в основен тон на повествованието. Тези страници предопределят дискретно по-нататъшните идейни и етични избори, опори на личността и в решителна степен – и на политическата личност. Тези страници задават и лайтмотива на целия разказ – България в новозададения световен ред.

 

Последните глави на въвеждащата  част – времето след смъртта на Сталин и времето в началото на 60-те, задават стилистиката на цялото последващо повествование: по оста на хронологията, в сложна преплетеност между спомнянето и документалните освидетелствания на знаменателни за епохата събития и лица, разказът тръгва по пътя на една личност, изцяло посветила себе си на съзиданието на своята страна.

 

Впечатляващо е в този смисъл умението на Йорданов да синтезира събития и факти от исторически порядък, вплитайки в тях подбрани мисли, култови фрази и изказвания на политически фигури, и така да създава сюжетизирано резюме на самата епоха.

   

Времето на 60-те – 80-те години в цифри и факти, описано от Георги Йорданов, няма нищо общо с докладния и ораторски стил, очакван за онази епоха. Тук се срещаме с човек, който е претопил в спомена и в горестта на годините и цифрите, и фактите, и успехите и грешките, за да възкреси от дистанция един действителен възход, потвърден в статистиките на най-авторитетни световни институции и от всеобщопризнати капацитети. Като пръв ръководител на Сливенски окръг, зад него остават текстилни и машиностроителни заводи и едно селско стопанство на интензивни култури и хиляди декари лозови и овощни насаждения, конкурентоспособни на всички пазари и без ГМО и „Монсанто“.

 

 Пак по време на работата му в Сливен се слага началото на много културни инициативи, една от които – литературните празници „Сливенски огньове“, просъществува дълго време като национална по значимост проява. Именно на „Сливенските огньове“ за първи път след 9 септември 1944 г. е зачетен и награден писател, останал дълги години в незаслужена сянка. Едно знаково име за българската литература – Константин Константинов. Преди това още Георги Йорданов е човекът, който направи много за нормализиране положението на един от най-големите ни преддеветосептемврийски критици – Владимир Василев.

Нека не изреждам други имена на почетени писатели и поети, защото в пълнотата си те са сюжети от първата книга на „Притаени мигове“ – „Срещи“.

 

От началото на 70-те години започва софийският период от обществено-политическата и културна дейност на нашия автор. Най-важното (според мен) за този период на Георги Йорданов е не това, което се означава с най-отговорните държавни постове, на които работи с всепризнат успех, а това, че окончателно намира себе си в попрището на културата. Ще избързам да уточня, че потвърждението на това, което казах, трябва да се търси в последните 30 години, когато и без държавни постове той е неотлъчно и всеотдайно на културното поле. Но предните 20 софийски години ще го запомнят освен с партийните длъжности и с работата му като заместник-председател на Министерския съвет, министър на културата, науката и просветата, с десетките съпътстващи тия постове длъжности по организационни комитети, комисии и други, и други…

 

В книгата няма разпростиране в тая посока. Но има – в неговия стил – възстановка на епизоди, които са знакови и реконструират духа на времето. Каквото и да говорят днес новите социо-антропо-културо и тем подобни -лози, това беше време на съзидание, а от него, въпреки разрушената и продадена на скрап за милиарди индустрия, остават десетки и десетки културни паметници – от НДК до паметните знакове за 13-вековната ни държава.

 

Има различни мнения за това как се е възприемала тази наша тогавашна държава от другите, „белите“ държави, както бяхме свикнали в началото на прехода да наричаме възмечтания Запад. Авторът е оставил  много свидетелства в това отношение, но аз избирам само едно, принадлежащо на политик, който остави голямо име в историята.

 

През 1972 г. като министър на образованието и науката на Великобритания Маргарет Тачър посещава България, за да се запознае с нашата образователна система. Георги Йорданов цитира нейни думи, останали в почетната книга за гости на Старозагорския техникум по химия: „В България има един Бог – пише тя. – Това са децата; една религия – това е образованието; един храм – това е училището“.

 

Интересно е да си представим какво би казала тя днес (ако беше жива) за същото това училище, същите тези деца и същото това образование.

Само маркирам този момент от мемоарите, защото основната тяхна част, както подсказва и заглавието, са „Поврати“-те.

 

Какво разбира и какво третира Георги Йорданов под това понятие? Смея да допусна, че в най-широкия смисъл той разглежда като поврат всяко събитие, което оказва някаква духовна, морална, временна или дълготрайна идеологическа и политическа промяна в съзнанието.

 

Повратите в съзнанието не са ефект само на вътрешно националните обществени събития, но още по-определено и на събитията в международния живот. Поради това, мисля, в неговите мемоари поврат не е само смяната на системите, каквато се случи на два пъти в нашата история след войната: първата – след Девети септември и втората – след Десети ноември. Като поврати, но не коренни, предизвикващи дълбинни, а не видими промени в съзнанието и политиката, в неговия разказ намират място събития като например чешката пролет от 1968, но и турската инвазия в Кипър от 1974 г., полската „Солидарност“ от 80-те и съветското влизане в Афганистан от края на 70-те. Поради постовете, които е заемал  и достъпа до хора, които са движели или участвали дейно в тия събития, той е знаел мотиви, опасения и причини, които не достигат до средствата за масово осведомяване. Всичко това се освидетелства сега и потвърдено в целесъобразността или осъдено в историческата дистанция като погрешно, ще ни даде възможност да видим събитията не в черно-белите им проекции, в каквито ги представят диктуващите оценките идеологии, а в реалността на ставането им. В този смисъл свидетелствата за повратите откриват в книгата нови полета за размисъл на мислещия и търсещ читател. Заслужава си да бъдат прочетени и осмислени тия страници, в които е разказано правенето на историята, а не направената история, както нормално го предполага и поднася политическият мемоар…

 

Между впрочем нека попитам: „Правило ли е някому впечатление, че книгите, за които сега говорим, писани с цялата сериозност и заветност на един държавник, носят общ, като че лиричен, надслов „Притаени мигове“? Нямам спомен за книга на политик с подобно заглавие, но си спомням, че сред многото текстове (които съм чел) с амбиция да портретизират фигурата на Георги Йорданов, имаше и един като откровение: „хората го обичат, защото и той ги обича“. В тези три книги, и особено в „Живот на длан“ – сборника със спомени на съвременници за него, има предостатъчно свидетелства в тоя дух. Но най-странното е, че дори президентът на една държава, за която в 80-те години изобщо не можеше да се каже, че храни приятелски чувства към България, се е изказвал в напълно положителен дух за него като лично впечатление от свое посещение в България. Става дума за Тургут Йозал, току-що сменил Кенан Еврен на президентския пост.

 

Очевидно и от приятели, и от противници Георги Йорданов се възприема като човек на диалога. Ако не беше така, едва ли и онази крайно важна среща в Кувейт, по времето на българо-турската криза, би завършила така обнадеждаващо.

 

Но нека за важното по-нататък отделим и подобаващо по-важно място.

 

Не само документалните свидетелства за събития и факти, за срещите, разговорите, изобщо контактите с видни политически фигури, със световно известни дейци на културата и изкуството са ценният ресурс на тази книга. В изложението на Георги Йорданов има детайли от извънпротоколно естество: реплики и внезапни откровения, които са по-красноречиви от точността и нагледността на протоколите. Ще си позволя да цитирам само два от многобройните случаи, може би не най-впечатляващите, но безусловни като свидетелства за това как се прави политика.

 

На 24 май 1978 г., наблюдавайки заедно с Виктор Гришин – първи секретар на московския градски комитет и член на Политбюро на ЦК на КПСС, манифестацията на софийските деца, ученици, студенти и гражданството, Георги Йорданов чува възклицанието на Гришин: „Трябваше да дойда в България, за да науча, че нашата азбука ни е подарена от вас!“. Нуждае ли се от тълкуване тая извънпротоколна реплика?

 

Няколко години по-късно, на специално организирана съветско-българска научна конференция, с участието на най-големите специалисти в кирилометодиевистиката от академията на науките на Съветския съюз и Българската академия на науките, се дискутира въпросът за мястото и ролята на България в пренасянето и разпространението на кирило-методиевата азбука в средновековна Русия.

 

Конференцията завършва със съвместен протокол, подписан на 26.ІХ.1985 година, с който официално се потвърждава ролята на България в създаването и разпространението на азбуката на третата европейска цивилизация – славянската. Сега 24 май става официален празник в огромната страна, като в най-големите чествания по протокол се канят и български представители.

 

Вторият случай, който искам да припомня от същото естество, но вече наш, български, събрал по фрапантен начин сгъстено трагикомичното в нашето мислене, е още по-красноречив, защото в една кратка фраза побира и истината, и фанатизма на времето.

 

През 1956 г. в Петрич братът на Вапцаров – Борис Вапцаров, спонтанно изрича: „Докъде я докарахме! Трябваше един писател, неоснователно обявен за фашист да ни отвори очите, че сме българи“.

 

 Не съм срещнал в литературната си практика по-драматично в парадоксалността си съчетание – хем преклонно пред изкуството на един велик мъченик, хем показателно за фанатизма на времето.

 Ухото на Георги Йорданов го е уловило, а съзнанието – съхранило, за да достигне то до нас в цялата си драматична парадоксалност, по-поучителна от най-изискания анализ на тема „Талев и времето му“.

 

А пропо, понеже с името Талев, което споменах, не можем да стигнем другаде, освен в Македония, нека да кажа, че в „Притаени мигове“ – целия тритомник, а не само в частта, която тук се разглежда, това име често просветва като мълния в облак. Тук, в третата книга, има и един родов спомен на бащата на Георги Йорданов, който по време на Първата световна война една нощ трябва да придружи командира си – македонец, до неговото родно село в македонските планини, откъдето той е излязъл преди много години. И когато се пръсва вестта, че той се е върнал, цялото село се разбужда, цялото село се изсипва да види, да пипне, да чуе съселянина си – български офицер.

 

Какъв римейк на всеизвестния безсмъртен Вазов разказ за дядо Йоцо! И понеже бащата на Йорданов бил кавалджия, в двора се извива едно среднощно българско хоро, което той цял живот помни и препредава, препредава, за да стигне до малкия наследник и чрез него до нас.

Какво можем да направим тук, освен да възкликнем като Борис Вапцаров: „Докъде я докарахме? Проблемът сега ни е „язикот на Трайче“.

 

Индоктринацията в македонското общество в това отношение достига такива чудовищни размери, че дори самите македонци започват да създават анекдоти за собствената си индоктринираност. Писателят Младен Сърбиновски цитира един от тях за времето от 50-те години, когато заради спор за територия около Триест, Югославия и Италия са на прага на война. От двете страни на границата три месеца войниците скучаят и за да минава времето, си измислят забавление – взаимно се дразнят. Подава се някой от окопа и избълвва псувня или друга обида към отсрещната страна. Оттам му се отвръща по същия начин.

 

Палмата за най-добра псувня обаче печели македончето Трайче, който подал глава над окопа и ревнал: „Та-ля-нци, та-ля-нци! Жа-ба-ри, жа-ба-ри!… Мамето ваше – бугарско“. Някой е забил много дълбок клин между тях и нас.

 

Да припомня ли, че съвсем наскоро през медиите премина съобщение за груба нападка и на г-н Дачич, вицепремиер и министър на външните работи на Сърбия, за това, че България им пречи по европейския път, като постоянно повдига въпроса за правата на българското малцинство в Западните покрайнини. „Какви права – възмущава се той. – Та те са само 0.26% от населението ни!“

 

Кой да му припомни на г-н Дачич, че когато са ги отнемали от България през 1919 година, те са били 65 000 и са представлявали почти 2% от населението на Сърбия, а сега вместо да са поне 140 000, при нормален прираст, за един век, са останали по-малко от 20 000, понеже образцово през целия този век са им били „спазвани“ човешките права.

Мнението на Георги Йорданов е, че трябва да започнем да избиваме клина на омразата, щом искаме да живеем в едно общежитие. Иначе за какво да го строим, щом можем в един миг да го рушнем с любовните им езици, както вече го направиха те със своята Югославия?

       

В книгата „Откровения“ на г-н Йорданов има един документ, който представлява „информация до Политбюро на ЦК на БКП за българо-турските срещи и разговори в Кувейт, проведени на 30 октомври 1989 година“. В настоящата книга същата тема, вече като съдбовно вълнение, е пространно разгледана в главата „Исторически възел“. За смисъла и протичането на тая историческа среща Георги Йорданов разказва с особена горест, защото това е първият случай, в който двете страни с много такт и търпение успяват да открехнат врата към възможно решение при взимно запазване на достойнството. Срещата завършва с взаимоприемлива формула, която трябва да се потвърди от двете правителства в рамките на месец и да се легитимира с подписите на преговарящите.

 

 След 10 ноември обаче в България има нови управници. Те се отказват от всякакви преговори, оставят улицата да нагнети напрежението и да доведе страната до невиждано и дълготрайно междуетническо противопоставяне, при което практически конституцията престава да действа и се допускат нарушения с непредсказуем характер. Пожертвано е достойнството на държавата, което вероятно не е и искано от отсрещната страна, защото исторически погледнато, едва ли са турците тези, които да не разбират от държавно достойнство.

 

В замяна на това пък, за пореден път родните действия се легитимират по принципа на „бързата кучка“, принцип с български патент, упорито упражняван през целия ХХ век: от нападението над съюзниците през 1913-та, през символичната война с Америка  през 41-ва – 44-та, през македонизацията в края на 40-те, та до възродителния процес в осемдесетте и после с епохалното „ние няма да ви излъжем“ и спешната приватизация по костовистки модел в края на деветдесетте.

 

Самоубийствени престъпления, източили до капка възрожденския дух и чувството за общност и морал. „Угасне ли чувството за общност – твърди Шпенглер, – народът е престанал да съществува.“

 

В поредицата на „притаени мигове“ на Георги Йорданов прекъсването на преговорите в Кувейт е вероятно най-мъчителният с угасналата надежда за друг и достоен изход от този, както го нарича той, „исторически възел“.

                                        –  –  –

„Притаените мигове“ са горестен размисъл над трагичните проблеми на България. Казано накратко, „Повратите“, а с тях и предходните две части, са един синтез на българската история изобщо и съвсем конкретно от втората половина на века, преживян като лична съдба. Именно личното  усещане и отношение към събитията – „Притаените мигове“ на Георги Йорданов – превръщат историята в интригуващ разказ, който изгражда образ – образа на летописеца като краен резултат на една висока публицистика и документалистика, каквато за тая епоха не сме имали досега.

 

Извънредно богатата практика на Георги Йорданов и в политическата, и в икономическата област дава възможности за избор както на подобни скудоумни решения, така и на примери в обратния смисъл – случаи на високи, понякога неочаквани, признания от лидери на велики държави. Пословичен е например жестът, който Индира Ганди прави пред водената от Георги Йорданов българска делегация за 1300 г. българска държава в скромния си дом в Делхи. Тя казва: „Ние не сме в приятелски отношения с България“, и докато преводачът втрещен се суети как да предаде чутото, тя добавя: „Нашите отношения са роднински“.

 

Когато лидерът на една велика страна прави такъв жест към една несъразмерна с нея по население и територия държава, няма как да не провидим, че това Е ефектът на политиката като изкуство, изкуството на печелене на доверие. За жалост в днешно време нито прегръдките, нито целувките на г-н Борисов предизвикват такъв ефект в преговорите, които води с един или друг световен лидер, въпреки фотографиите с „яко“-то излъчване на спортист от най-успешния за страната ни спорт.

Изкуството да се печели доверие, изглежда, не е ефект на позата, а на дългогодишни натрупвания и умения да се гради и надгражда имиджът на страната.

                                       

Отделна сюжетна линия в разказа на Георги Йорданов е Горбачовата политика на преустройството, която той възсъздава интригуващо и по лични спомени. И по много други на съветски и наши държавници. От високата позиция на вицепремиер той е имал възможността да проследи процеса в редица срещи с висши съветски държавници и дипломати. От тази сюжетна линия произтича и друга – особено интересна с това, че за първи път политик от такъв ранг документално и споменно проследява стъпките на преустройството у нас и в други страни от собствена гледна точка.

 

Известно е, че Горбачов още в началото на управлението си е недоволствал от връзките, които създават българските другари със западни и азиатски партньори, сякаш искат да направят, казвал той, от България мини Япония или мини ГФР. Но малко известно е, че далеч преди Горбачов България е имала достатъчно авторитет в очите на западногерманските политици. Г-н Йорданов е разказал в предходната си книга случай, който не се нуждае от тълкуване. В салоните на канцлерството в Бон, по време на вернисажа на голяма българска изложба, канцлерът Кол, разглеждайки експонатите, внезапно запитва: „Какъв заем ви трябва? Готови сме да ви дадем“.

 

Но Йорданов няма пълномощия да преговаря за заем. По време на приема, който следва, светкавично се отправя допитване до София.

Отговорът: „Благодарете, не се нуждаем от заем в този момент“.

Както се пее в песента: „Блажени години“.

 

Но аз не искам с казаното дотук да създавам впечатление, че книгата на Георги Йорданов е само (или преди всичко) размишления върху историята, макар и най-близката ни история. В много по-голяма степен тя е книга за неговия живот и дела, тя е книга за срещите му с емблематични личности на едно вчера, без което трудно би било разбираемо самото ни днес. Ще ми трябва поне една страница, за да изредя само имената на световните лидери, с които се е срещал, световните дейци на изкуството и културата, които е посрещал (не мога тук да пропусна поне Херберт фон Караян), спортните ръководители и спортисти от най-висок ранг, с които е работил за и на олимпиадите и въобще най-големите спортни световни събития.

 

Всичко това е останало в историята, белязано като всемирна слава на Отечеството, повдигнало духа и самочувствието на българската нация, доказало и утвърдило гения на нашия народ.

                                  

Но цялата тази равносметка тече в друга реалност, във френезията на мечтата за демокрация, успоредена с яростно озлобление, палежи на знакови сгради, взривяване на мавзолея, ликвидационни съвети, и „ние няма да ви излъжем“ на фона на безкрайни, безкрайни потоци към терминал 2.

 

Два милиона емигранти, бягство подобно на евакуация, сякаш бомби падат отзад. Странно и нелепо в дистанцията на времето все повече изглежда, че мечтата за отваряне към света започна да се въплътява в живота с разрушения, вместо с нови градежи.

Quo vadis, Отечество?

Това е част от книгата на Георги Йорданов.

 

Но след съдбовния въпрос не следват апокалиптични прокоби, не следват обвинения и оправдания. Езикът на разказа изведнъж се втърдява, заговаря с цифри и съпоставки не между минало и днешно, а в перспективата на друг съдбовен въпрос – какво да се прави?

След като от птичи поглед е обгледано станалото, Йорданов е написал: „Очевидно е, че нашата държава се намира пред своята най-важна стратегическа задача: икономическо преструктуриране за постигането на дълговременни резултати, съзвучни с общоевропейските геополитически и икономически цели“.

 

И предлага първата стъпка: „възраждането на образователната система трябва да се превърне в общонароден приоритет. Не смяна на формите, а коренна промяна в съдържанието на образователното дело вече е крайно необходима“.

 

Логично и проверено: преди градежа – човекът, който ще гради.

Говори отново държавникът.

Този път – заветно!

 

                                                                       

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *