Правителството на Радев заложи на чужди каузи и обяви Русия за държава-окупатор

Сподели статията с твоите приятели:

Велизар Енчев

След като точно преди месец служебният външен министър поиска да ревизираме „червените линии“ в преговорите с Република Северна Македония и така вдигна „бялото знаме“ пред македонизма, сега Светлан Стоев вдигна „червен флаг“ на Русия.

В Киев българският външен министър сложи подписа си под декларацията на 46 държави, които обявиха Русия за „държава-окупатор заради анексирането през 2014 г. на Кримския полуостров“.

„Този форум е подходящото място да потвърдя още веднъж силната и традиционна подкрепа на България за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Украйна в международно признатите й граници, включително териториалните води. Като черноморска страна ние сме загрижени от нарастващата милитаризация на региона…“, каза Стоев.

Нека разсеем илюзията, че служебният външен министър е самостоятелен играч в „македонския“ и „руския“ казуси. И в двата случая директивата за спорните позиции на българското МВнР идва от държавния глава Румен Радев, който пък се съобразява с директивата от Вашингтон.

Доказателство за това е президентската подкрепа за антируската инициатива „Три морета“, на която България стана домакин. Парадоксът тук е, че дори кабинетът на ГЕРБ не си позволи да иска това домакинство.

Докато през 2020 г. Румен Радев направи и невъзможното в Талин, за да дойдат „трите морета“ в София и то само 48 часа преди извънредните парламентарни избори на 11 юли т.г.

Ако изборите на 11 юли вече са история, „Трите морета“ тепърва ще правят история и то не от най-добрите.

 

Логично продължение на софийската среща на „Триморието“ е „Кримската платформа“.
Платформата не само обявява дипломатическа война на Москва, но и вини Русия за милитаризацията на Черно море. Последното е нонсенс, тъй като именно маневрите на ВМФ на НАТО милитаризират черноморските води, а не руският черноморски флот.
Може да се спори относно причинно-следствената връзка за милитаризирането на Черно море, за това кое е първичното – кокошката или яйцето. Но при всички случаи подобен спор ще възроди позоваването на прецедентното право.

Именно прецедентното право е съотносимо към едностранно обявената от косовските албанци „Независимост на Косово“ (2008) и към последвалата референдума в Крим „Кримска анексия“ (2014).

Ще прозвучи еретично в нечии уши, но Русия не анексира Кримския полуостров. Полуостровът бе законно обединен с Руската федерация, като това стана, след като в Киев бе извършен държавен преврат с антируска насоченост. Именно това провокира референдума в Крим, при спазване на нормите на международното право.

Все повече са експертите по света, които смятат, че поради преврата през февруари 2014 г. Украйна преживя срив на държавността и народът на Крим имаше право да вземе независимо решение – да остане в Украйна или да се върне под юрисдикцията на Русия, още повече, че по това време Крим беше независим регион в рамките на Украйна.

И една историческа справка не е излишна: През 1774 г., с мирния договор между Русия и Турция в Кючук Кайнарджа (сега Кайнарджа в Силистренско) се обявява независимостта на Кримското ханство от Турция. През 1783 г. двете страни се споразумяват и Крим е присъединен към Руската империя. Десет години по-късно (с Яшкия договор) към Русия се присъединява северното Черноморие и се препотвърждава принадлежността на Крим към империята.
Украйна има отношение към Крим, благодарение на Съветския съюз и на украинския комунист Никита Сергеевич Хрушчов, който през 1954 г. (в качеството си на генерален секретар на КПСС) еднолично предаде Кримския полуостров на Киев.

Югославският комунист Йосип Броз Тито (по народност хърватин) действа по подобен начин през 60-те години на 20 век. За да уязви сърбите и притъпи национализма на Белград, той даде на Косово статут на автономна област в рамките на Сърбия, но така стимулира албанския национализъм в областта.

След гражданската война в Югославия албанският национализъм победи сръбския си събрат и през 2008 г. парламентът в Прищина прие Декларация за независимост на Косово.

В декларацията изрично е посочено, че „държавният статут на Косово е специален случай, произлизащ от разпадането на Югославия, който не създава прецедент за някоя друга ситуация“…
С този пасаж косовските албанци искат да застраховат международната общност от други подобни сепаратистки действия. Ала именно на косовския прецедент (при това без референдум сред жителите на областта) се позовават руснаците в Крим при техния референдум през 2014 г.

Следвайки директивата на ЕС и САЩ, на 20 март 2008 г. България призна независимостта на Косово и откри посолство в Прищина. Това стана с решение на оглавяваното от Сергей Станишев правителство, само ден след съвместното заявление на България, Хърватия и Унгария.
Унгария имаше сериозен мотив за този акт: Будапеща призна едностранно провъзгласената държавност на Косово заради населената предимно с унгарци сръбска автономна област Войводина, с надеждата един ден унгарците в областта да последват примера на албанците в Косово.

Антисръбски настроената Хърватия също преследваше своя користна цел: Косово да се ампутира от Белград и Сърбия да се смали териториално.

Какъв бе интересът на България, освен да е дисциплиниран член на ЕС и НАТО?
По това време външният министър Ивайло Калфин гарантира, че „случаят Косово е уникален и не може да се приложи другаде по света“.
Е, оказа се, че може!
Кремъл и руснаците в Крим се възползваха от прецедента в Прищина и от преврата в Киев.
Поради сепаратизма на турците в Северен Кипър и каталунците и баските в Испания, Никозия и Мадрид не признават Косово като държава. Румъния също има резерви към Косово заради унгарското малцинство в Трансилвания.
Днес Станишев е евродепутат и шеф на Партията на европейските социалисти (ПЕС), а Калфин е високопоставен чиновник на Европейския съюз. Поради този си статут двамата със сигурност подкрепят подписа на служебния външен министър Светлан Стоев под Кримската платформа, осъждаща Русия заради сепаратизма на кримските руснаци и отнемането на Крим от Украйна.
И двамата обаче подкрепиха албанския сепаратизъм в Косово и отнемането на областта от Сърбия.

Сега по пътя на Станишев и Калфин вървят президентът и неговият служебен външен министър.

И това е най-големият парадокс в българската политика и в народопсихологията ни.

Румен Радев спечели президентския вот през 2016-та с гласовете и на русофилите, но като президент води политика към Русия, която не може да се определи като приятелска.
Вече век филството и фобството в родната политика са бедствие, докарало ни серия от национални катастрофи, икономически погроми и демографски катаклизъм.

Слугинският манталитет на българския елит не е от вчера и за съжаление е хроничен, което обрича на тежко и продължително боледуване външната ни политика.

Питам се обаче дали едно служебно правителство може да си позволи външнополитически действия, прескачайки действащо Народно събрание и залагайки на чужди каузи?

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *