Наричали „чудак“ писателя Стилиян Чилингиров заради библиографското му богатство

Сподели статията с твоите приятели:

В обширен и светъл хол, подреден в битов стил, стоят двама мъже и отпиват на малки глътки кафе. Разговарят. Единият е Бранислав Нушич, бележитият сръбски писател и Стилиян Чилингиров, също човек на перото и словото. Нушич минава седемдесет години, когато кани в дома си българина. Там е и Петър Горянски, който сякаш стои настрани от разговора, но именно той разказва в спомен за тази мила среща.

 

Стаята е застлана с шарени черги. Край стените има миндери покрити с цветни губери. Подредени са възглавници везани със златна и сребърна сърма. Лавиците са претрупани от вещи изработени от ковано желязо и мед – сахани, бардучета, черпаци, кандилници, чаши и ножове. Домът на Бранислав Нушич е истински етнографски музей. Претрупано е от черногорски пищови, сребърни пафти, обгорени от ползване чибуци, наргилета, дървени столчета, народни носии, ръчноплетени чорапи.

 

– Та ние добре се познаваме с Вас – обръща се домакинът към своя гост – Ако паметта не ме подвежда, виждали сме се преди тридесетина години на конгреса на славянските журналисти. Пък и по-сетне.

 

Двамата стари познайници заговарят за миналото. 

 

На една от стените виси клетка с два бъбриви папагала. За миг Нушич отива до тях и ги наблюдава с широка усмивка. Говори си с тях на някакъв странен език. Облечен е в черни дрехи. Дребен, слаб, мургав, с орлов нос. Макар, че е на възраст е пъргав, ведър, когато говори.

 

Духовит, остроумен, истински мъдрец. Усмивката е неотлъчно на лицето му. В нея има лека насмешка, сарказъм и добродушие. Разказва пламенно за етнографските си страсти и живота на обикновените сърби. А Чилингиров го слуша с интерес. Двамата твърде много си приличат. Всеки от тях живее с болките на народа си, с неговата култура и нравственост.

 

Разговорът продължава с теми свързани с литература и театър. Разказват си впечатления от Белград и София. Нушич говори за Витоша, която го впечатлява с тъмновиолетов колорит. Бъбрят си забавни истории.

Изведнъж се чува: „Ха-ха-ха-ха…“ На отсрещната стена двата шарени папагала се смеят и поклащат леко върху люлката си в клетката. Чилингиров се приближава, а двете птици са смутени. 

 

– Това са моите най-любими другари. Вярно, че са непоправими присмехулници, но аз им прощавам, защото тяхното приятелство ми е особено скъпо. Пък и аз самият малък присмехулник ли съм?

 

Авторът на „Автобиография“ доближава лицето си до клетката и разговаря на непознатия език, който другите не разбират. „Ха-ха-ха-ха“ се чуват гласовете на шарените птици. 

 

Срещата на тримата мъже продължава няколко часа. Случва се през пролетта на далечната 1937 г.

 

Стилиян Чилингиров е някогашен директор на Софийската народна библиотека. Той има здравият навик да съхранява до педантизъм най-незначителни провинциални вестници и списания, които получава от издатели, автори и редактори. А те чувстват дълг към него да му изпращат всичко, което ще задоволи научните, литературните, политически и други интереси. „Един писател, ако съзнава мисията си, трябва да следи и пази всичко печатано и издавано у нас, защото не знае кое, кога и как ще му потрябва” – казва той. 

 

Камари подредени и систематизирани по дати вестници и списания, натрупани навсякъде в кабинета му или го очакват да ги подреди или вече е подредил грижливо. Сандъчета с двеста хиляди обработени фишове – това е библиографската документация на печатаните в българските вестници и списания статии от 1844 до 1910 г.

 

Това огромно библиографско богатство, което Чилингиров е събирал, го е направило с времето чудак за много хора. Непосредствено след края на Първата световна война, той не спирал да работи в кабинета си на Народната библиотека. Разгръща внимателно стари вестници и списания, пише в бележника си. 

 

Веднъж влиза поета Кирил Христов и го питал какво прави. Чилингиров отговорил, че продължава да работи върху започнатата библиография на отпечатани вече факти, събития, проблеми. Кирил Христов му казал: „Село гори, баба се реше…” Тогава годините също не са леки – тъкмо е настъпил катастрофалния за българите край на Първата световна война.

 

Упрекват го дори, че няма какво да прави и е седнал да брои космите на една заешка кожа….

 

Този голям наш книжовник,  изглежда затворен, кабинетен, очужден от живота… Но това не е така – за всеки има топла човешка дума. Няма голям обществен въпрос по който да не изкаже позиция. Наистина голяма част от времето му преминава в кабинета и той е негово любимо място. Как иначе щеше да ни остави толкова стихотворения, разкази, статии, произведения, изследвания за миналото ни. „Нищо друго не обичам освен работата. Не мога да уважавам човек, който не работи”, твърди писателят.

 

И наистина той е неизчерпаем в нея – взема участие в почти всички сфери на културния ни живот. И го прави от душа, за да преобърне застоя на България, особено  между 1913-1922 г.  

 

В кабинета си ходи със „стар кирлив бащин фес”, както той сам се изразява. Носи го, не само, за да му топли главата, но и за да не забравя петвековното турско робство. Облечен е с тъмновинена кабинетна пижама, поизбеляла, поотесняла и с жълта кехлибарена броеница в ръка. Обут е с кожени чехли. В работната му стая често е много студено – няма пари за дърва за стенната печка. През зимата стои често неупотребявана.

 

Посяга към стъкления си пепелник на бюрото, взема цигарето си от черешово дърво, обгорено от ползване и наглася в него половинка от разрязана на две цигара. 

 

Не живее разточително, обвиняват го в крайна пестеливост. За да нахвърли някой текст използва дори гърбовете на пликовете от получени писма. „При тежки условия работи днес писателят. Това се отразява зле на целия наш духовен живот. Ето ви един пример: на мен има кръстени пет училища в страната. Всяка есен, в началото на учебната година, поздравявам учениците от тези училища с писма, пожелавам им здраве, успех в училището. И винаги получавам отговори от децата, в които ми пишат, че ми много благодарят за хубавите пожелания, но винаги ме питат защо не отида да ги видя, защо не отида в тяхното село, за да ме видят, да ме опознаят отблизо, да си поприказват с мен, както често се изразяват. Как да отида? Не е само работата до пътния билет. Трябва, като отида, да занеса подаръци на тези деца. Трябва да занеса подаръци на училището. Как да отида с празни ръце?”

 

Чете много поседнал на буковия си стол зад писалището. Библиотеката му е от няколко хиляди тома – от земята до тавана. На една от стените в кабинета му, над писалището му е закачено под стъкло стихотворение на Чилингиров – „Ти знайш ли този край”, под което самият Иван Вазов собственоръчно е написал: „Съжалявам, че аз не съм авторът на това хубаво стихотворение” и се е подписал.   

 

Неговата къща е една от първите в София, в която има телефон. Номерът му е 4-16-95. Мария Дочева от село Градище, Севлиевско, която две, три години помага в домакинството на съпругата му за първи път вижда телефонен апарат в семейство Чилингирови.

 

Джим е кучето, което посреща с писателя гостите му. Ръфало панталоните на посетителите в дома Чилингирови. Сигурно е усещало човешката завист и злоба. „Джим, марш вътре! Че това са добри хора”, извиква му строго стопанинът. Песът подвива опашка и с настръхнала червена козина се мушва в някоя от стаите. „Кучето не е зло, но обича да показва пред непознатите му животинската си природа. Но няма какво толкова да му се сърдим. Та с много хора е така, а камо ли с едно куче…”

 

Джим изчезва, появява се и ляга в краката на стопанина си. Той започва да го гали по главата и то се усмирява примижвайки. 

 

Веднъж, когато Чилингиров е на почивка със семейството си в Трън, Джим десет дена стои пред вратата на кабинета на писателя и не искал да мръдне от там, без да се храни. От тогава той го взема навсякъде, когато са със съпругата си на почивка.

 

А в дома не липсват посещения на гости. Писателят използва и най-малкият повод да среща различни хора. Помага на младите писатели, покровителства ги. Следва примера на вдъхновителя и покровителя си – проф. Иван Шишманов. Търсят го приятели, а също често го канят разни хора за кум. В името на истината е неукротим и го търсят за неин защитник. В късна възраст говори с огорчение за живота и хората.

 

Спомня си за многобройните посетители, които някога от рано сутрин до късно вечер не го оставят да отвори книга. Искат назначения, уволнения, помилвания, издаване на присъди и какво ли още не. Не можел да им затръшне вратата и да им обърне гръб. Всеки отивал със своята болка.

Хората го обичат. Между безценните документи в Националния музей на образованието в Габрово открих един спомен за Чилингиров от Христо Спасовски, който е написан на 24 ноември 1966 г. в София. Ето какво пише той за писателя:

 

„Когато идваше в провинцията, гдето учителствах, да говори в учителска конференция или в общоградски събирания, аз го слушах с възхищение и се чувствах много щастлив, ако наред с всички други и аз бъда удостоен с вниманието му да стисна ръката му и да размени някоя дума с мене.

 

После се случи така, че, когато дойдох в София, в продължение на много години редактирахме заедно списание „Детски свят”. Когато бяхме принудени да спрем списанието поради бомбардировките и да не подновим издаването му след 1944 година, поради одържавяването на всички списания, дружбата ни със Стилиян Чилингиров продължи до самата му смърт през 1963 година.

 

Где е живял по-рано в София като наемател, не знам. Когато заработихме заедно, той живееше в малка едноетажна къща – негова собственост на ул. „Ген. Бирюзов” №37. Когато отивах при него, сварвах го всякога в работния му кабинет – стая покрай четирите стени на която от пода до тавана се виждаха рафтове, изпълнени с многобройни, грижливо подредени книги. С книги бе отрупано всякога писалищното му бюро.

След Първата световна война, когато писателят бе изпаднал в тежко материално състояние, представител на чужда държава му предложи 400 000 лева само за половината от библиотеката му, Чилингиров заяви, че предпочита да търпи лишения, но библиотеката си желае да запази.

 

Когато не обикаляше градове и села из България, като сказчик в читалища и общоградски събрания или учителски конференции, когато не бе ангажиран служебно в писателския съюз или със сказка в някой от столичните квартали, Чилингиров бе на работната маса в кабинета си. Облечен скромно, с плетено кепе на главата и с меки пантофи на крака, той четеше, преглеждаше кореспонденцията си, отговаряше на подредени чакащи писма, а най-често пръстите му играеха по пишущата машина. Мислите и чувствата си той обличаше във великолепното рухо на родната реч обикновено направо с пишущата машина. В огромни папки пазеше грижливо подредени листчета, изпълнени с разни бележки и извадки от прочетени книги или собствени ценни хрумвания, които чакаха подходящ момент за използване.

 

Той бе писател, общественик, публицист и сладкодумен популиаризатор на знания из най-разнообразни области, когото и обикновените хора слушаха в захлас. Имаше разкази и стихотворения за деца, статии за списания и вестници, но най-обемисто и много търсено бе литературното му творчество за възрастни. И както всички го слушаха със затаен дъх и бурно го аплодираха, така с увлечение четяха в това, що е написал. Той председателстваше ту писателския, ту читалищния съюз, участваше в редактирането на сп. „Детски свят”, членуваше не само формално в редица обществени организации, ангажиран бе с разнообразна обществена работа и пак намираше време за любимото си литературно творчество.

 

Автор е на около 3000 статии, разкази, и стихотворения и на около стотина оригинални и преведени ценни трудове. Духовит критик и добър познавач на неговото творчество казваше: „Ако се нареди едно върху друго написаното от ниския на ръст Чилингиров и той стъпи върху тях, ще стърчи над мнозина видни наши писатели”. Стилиян Чилингиров бе не само високо надарен, но и работлив и плодовит писател.

 

Често сварвах или ме сварваха при тоя извънредно общителен писател мъже и жени на различна възраст, с различно обществено положение и от различни професии. Някои му четяха свои литературни опити, други му искаха съвети относно запланувани от тях писания, трети споделяха впечатленията си от прочетени негови трудове, а някои искаха само да го видят и си поприказват. Учители и учителки, слушали го в провинцията, дошли по работа в София и се отбили да му засвидетелстват почитта си.

 

Читалищни дейци от цялата страна го молеха за упътвания по интересуващи ги въпроси. И всякога тия посетители биваха любезно посрещани и почерпвани от неизменно приветливата съпруга на Стилиян Чилингиров. Всеки, който е посещавал писателя, мъчно може да си го представи без тая очарователна с добротата си жена. За всички бе ясно, че тя му създава прекрасни условия за творчество, а и той, като се обръщаше към нея „Стаматке”, вършеше това с подчертано внимание и признателност.

 

Звънът на телефона често прекъсваше разговора или работата на писателя. Това не го нервираше. Той спокойно дигаше слушалката, търпеливо изслушваше и обстойно обясняваше, без да държи сметка за времето, което му се отнемаше… Пощенският раздавач не всякога използваше пощенската кутия на Чилингиров. Когато тя не можеше да побере всичко, що му носи той, след като позвънеше, влизаше, поздравяваше и натрупваше на писалищното бюро вестници, броеве от списания, новоизлезли книги, каквито му изпращаха за отзив всички издатели и автори.

 

От всичко най-много биваха писмата от учители, чиновници, офицери, студенти, ученици, граждани из цялата страна. Мнозина му пращаха свои разкази и стихотворения и молеха за неговата преценка. И това, що одобряваше той и пращаше да се отпечата, харесваше се и на четците.

 

Привечер Чилингиров напущаше кабинета си и се отправяше пеша към центъра на града. Ако го запиташе някой, къде отива, отговаряше: „При моите калфи и чираци”. Сега има много техникуми, в които младежи и девойки усвояват разни специалности. Преди 1944 година в България имаше едно единствено модерно уредено занаятчийско училище. В него идваха да усъвършенствуват занаята си калфи и чираци из цялата страна.

 

Обущарски чирак  бил в своето юношество и Стилиян Чилингиров. Учил занаят, но не изпущал и книгата, жадувал да продължи образованието си. И защото знаел колко е трудно и занаят да се учи, и време за четене да се отделя, пожелал да стане учител в занаятчийското училище. Всяка вечер там се изреждаха да слушат негови уроци по български език и литература калфи и чираци от различни възрасти.

 

През и след Втората световна война, когато продоволстването, особено в градовете се затрудни много, Чилингиров често получаваше от провинцията пратки с хранителни продукти. Пращаха му ги дори негови почитатели. Жена му без подканяне поднасяше на посетителите му и кехлибарено грозде, и сочни круши, и ароматни ябълки. Чукали сме се и с перушенско, и със сунгурларско, и със сухиндолско и с други прочути от родната земя вина, пращани даром за семейството на любимия писател. Това внимание свидетелствуваше за почитта към него от обикновени хора из цялата страна.

 

След 1950 г. Чилингиров получи съобщение, че къщата му се отчуждава за застрояване заедно с други съседни парцели с многоетажен дом. Писателят уведоми Председателя на Министерски съвет, че това може да причини разпиляване на библиотеката му, която той счита не за лично свое, а за национално богатство. Отговори му се, че къщата му няма да бъде покътната.

 

Макар със силно разклатено здраве, Чилингиров продължи да работи и обогати родната литература с нови трудове: „Вазов отблизко и далеч”, „Моите съвременници”, „Старият бащин дом”. Стоят неотпечатани неговите спомени и много грижливо подредени ръкописи. Лечители му бяха най-добрите специалисти и никой не прие възнаграждение. Те считаха труда си за малка отплата срещу удоволствието, което им е доставило творчеството на писателя. Посетителите му не намаляваха и когато положението му се влоши. Тогава ги посрещаше не само жена му, а и син му Добромир. Той любезно отговаряше на много от подигнатите въпроси, внимателно отклоняваше въпроси, които могат да развълнуват и изморят болния.

 

Чилингиров се раздаваше, без да мисли за здравето си, затова мнозина вярваха, че няма да изтрае дълго, но в своята дейност той не дойде в противоречие със себе си и надживя много, много по-здравите Елин Пелин и Ран Босилек.”

 

Дните на Чилингиров не преминават само в кабинета, както го обвиняват. Ходи с приятели в кръчмите на по чаша вино и острите езици в столицата го хулят за това. Той сам разказва тази история: „Беше в началото на двадесетте години. Случи се така, че за известно време група приятели редовно се събирахме в ресторант-градина „Алказар”, на булевард „Цар Освободител”. Пред чаша вино ние водехме дълги, оживени разговори на най-различни теми, които понякога стигаха до остри препирни, без разбира се, да се обиждаме един друг.

 

Но някой мой зложелател завидя на тези ни задушевни другарски събирания, на това приятелско общуване и пусна слух между наши познати, че жена ми Стаматка била „вбесена от моето непрекъснато гуляйджийство”. И за да ме излекувала от този порок, наела една платформа с конски впряг, натоварила от къщи писалищното ми бюро и го стоварила в предверието на „Алказар”.

 

„Нека моят мъж, който не се връща у дома по цели дни и нощи, поне тук да поработи” – уж казала жена ми на собственика на ресторанта, платила на каруцаря и доволна се прибрала в къщи”. Разбира се в тази история няма и грам истина. Но лъжата дълго се разнасяла из столицата. 

 

За кръчмите Чилингиров има цяла философия. „Вярно е, че по начало аз обичам да посещавам кръчмата. Защото за мене тя не е рожба на случайна приумица, а е създадена от хората като тяхна потреба, тяхна необходимост. Човек по природа и призвание е обществено същество.

 

Той изпитва насъщна нужда да се среща със себеподобните, да размишлява, да разговаря, да споделя, да спори. И ако щете и да се бие в отстояване на своите разбирания. А кръчмата е удобно място за подобни изяви. Освен това с обстановката си, с атмосферата тя помага за психическо и физиологическо разтоварване. В нея хората стават по-искрени. По-задушевни. А може би и по-добри. Ако е само до виното, човек може да си го пие и до полата на жена си. Но в кръчмата все пак е по-друго. Там има приятели. Другари. Пък, ако щеш, и вкусни кебапчета.”

 

По кръчмите писателят обича да се отбива на път за дома. Не обича напудрените и луксозни заведения. Предпочита кварталните пивници.

 

Посещава пивница „Кузо”. В кръга му от приятели са все колоритни личности – Кирил Христов, Христо Цанков – Дерижан, Владимир Русалиев, художника Вадим Лазаркевич, Стоян Омарчевски и др. Сред тях на обща маса са обущари, месари, чиновници, с които Чилингиров си говори с благи човешки думи. 

 

Веднъж в „Кузо” влиза един непознат железничар, видимо тревожен. Сяда близо до Чилингиров, поръчва си чаша вино, после втора и щом душата му си идва на мястото казва: „А бе ние цял живот гоним дявола, а той е в самите нас!” Чилингиров е поразен. Вади бележника си от кожената чанта и казва: „Ето, това е финалът на „Деца на ада! А колко месеца напусто се блъсках да намеря логически и психологически край на романа”.

 

Наистина често по кръчмите се раждат метафори, афоризми, книги. Но той никога не забравя, че е бил обущарски чирак, книжарски слуга, събирач на кокали, зидарски работник, касапин, продавач на шкембе. И не се срамува от това. 

 

Сам той след тридесет и пет години литературна и обществена дейност, след като е написал осемдесет книги, безброй статии и студии, посветил двадесет години на читалищното дело е принуден  да взема часове в Чирашкото училище – вечер от 18. 30 до 21 часа. Заради хляба. Хаби сили, нерви, напряга се, губи вечерите със семейството си, за прехраната.

 

Чилингиров е роден в Шумен на 26 октомври 1881 г. Основно и средно педагогическо образование получава в родния си град. През 1897 е ученик-телеграфист на Провадийската гара, а после учителства в селата Мечка и Султанлар. Участва в бунтовете срещу десятъка през 1900 г, за което е уволнен, арестуван и иртерниран.

 

Работи в сп. „Звездица”, а Иван Шишманов го назначава за коректор на сп. „Училищен преглед”. Завършва педагогика в Софийски университет. Специализира история на литературата в Берлин и Лайпциг. Учител е по немски и български език във Втора софийска мъжка гимназия.

 

Командирован е в Народната библиотека, където работят по това време Пенчо Славейков и П. Яворов. Редактор е на в. „България” и сп. „Брезда”. Народен представител от Преславска околия в ХV Обикновено народно събрание. Директор е на Етнографския музей. Един от основателите на Съюза на българските писатели. Председател на читалищния съюз и на Съюза на българските писатели.

 

За първи път печата през 1898 г. в детското списание „Звездица”. Сътрудничи на сп.”Ново време”, „Общо дело”, „Труд”, „Българска сбирка, „Демократически преглед”, „Съвременна илюстрация”, „Листопад”, „Отечество”, трудно е да се изброят всички издания.

 

Пише още разкази, драми, пътеписи, романи. Героите му са най-често еснафи, селяни, учители, обикновени хора от народа. Един от знаковите му романи е „Хляб наш насущний”. Другият – „Владо Булатов” е първи негов опит за създаване на сонетен роман. От реализма си Чилингиров се отклонява с романа „Рибена кост”.

 

Чилингиров е автор и на биографии, спомени, студии по история на Българското възраждане, етнография, фолклор, педагогика, читалищно и библиотечно дело. Пише христоматии и читанки за прогимназиите. Съставя, но не успява да издаде, библиография на българския печат от 1844 до 1910 г. Негови книги са преведени на  сърбохърватски и италиански език. По-интересните му псевдоними са  – Булгарикус, Батю Стилю, Деян Скромний, Един българин, Скитач, С. Спартански, Стилю Чирак.

 

Той, наред със Иван Вазов е един от честваните наши писатели – юбилеят му 35 години литературна и обществена дейност се състои в началото на април 1933 г. В програмата в Народния театър реч държи Стоян Омарчевски, сказка за живота и творчеството на Чилингиров представя проф. Д-р Борис Йоцов. Пее Христина Морфова заедно с пианистката Людмила Прокопова. Участват още Мария Милкова-Золотович, Невена Буюклиева, Олга Кирчева, Петър Райчев, Георги Стаматов и още имена от културния живот на тогавашна София. Там е и оперният оркестър с диригент Венедикт Бобчевски, хорът „Гусла”.

 

Вечерта след честването в Народния театър следва почерпка в ресторант „Батенберг”.

 

Годишнината е отбелязана и в театър „Роял” с хорови и солови песни по текстове на писателя, балетни пантомими, стихотворения и приказки от Чилингиров и ораторски изпълнения на две негови детски пиеси.

 

По същият повод шуменското благотворително културно просветно дружество „Панайот Волов” издава „Чилингиров лист”, съдържащ снимки от живота му, от родния му град, спомени на състуденти, негови приятели и писатели за него.

 

През октомри 1932 г. при разговор с Чилингиров Владимир Русалиев ще си спомни думите на писателя: „Какво значение ще има за бъдещето моето литературно дело? И дали въобще някой ще спре тогава поглед на моите книги?” 

 

Много години след смъртта му, по време на представяне на творбата му „Моите съвременници” в Стара Загора, един беден възрастен мъж прошепва: „Аз съм раснал с неговите детски книги. Може и да нямам за хляб, но ще си купя тази скъпа за мен книга”.

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *