Моделът от картината „На нивата“ на Христо Станчев се самоубива с отрова

Сподели статията с твоите приятели:

Художникът Христо Станчев току що се е завърнал от Мюнхен в родината си. Той е прекарал месеци наред във Виена и Флоренция, където е изучавал тънкостите на живописта. Увлича се в символизма и сецисиона. Силно иска да остане и да работи своите картини в София.

 

Скоро покровителят на българските писатели и художници проф. Иван Шишманов урежда в зала на Народното събрание изложба с около 30 негови платна, които са представени без рамки. Между тях са подредени и копия на картини на Рембранд – великият майстор, който оказва силно въздействие в творчеството на младия български художник. За тънкостите на копирането му ласкаво се е произнесъл известния по онова време немски художник Арнолд Боклин. Между картините на Станчев са и платна на възрожденеца Димитър Добрович.

 

До този момент Станчев учи първо в Художествената академия във Виена, но остава там само два месеца. Заболява от туберкулоза и отива да се лекува във Флоренция. В люлката на западноевропейския Ренесанс посещава кафене „Микеланджело“, където се събират артисти.

 

Посетителите, повечето от които художници, вечер рисуват модели. Сред присъстващите е и младият българин, който ги прави с акварел. Негов приятел ги продава, за да спечелят някоя пара. Станчев често гладува във италианския град и тази вест достига в Пловдив.

Негови приятели в Пловдив решават да направят представление, а приходите да изпратят във Флоренция. Те, обаче, не покриват разходите и приятелите събират лични пари от заплатите си като певци в църковния хор. Някои от италианските професори на Станчев през това време го канят в ателиетата си, за да им помага срещу скромно възнаграждение. Така той успява да се справи с материалните трудности и да продължи да рисува.

Постъпва в ателието на Джузепе Чаранфи, майстор на четката и обучението по рисуване. Той е уверен, че трябва да се рисува с математическа точност. „Направи картината хубава, пък ако щеш и с кибритена клечка“ е философията на известния учител. Чаранфи педантично коригирал работите на Станчев. Веднъж, когато българинът работел етюд с креда на статуя изобразяваща гръцки атлет, Чаранфи му посочил грешка. Българинът не я поправил. Настанало напрежение между учител и ученик, но когато Станчев предал окончателно работата си професорът отронил: „Ха сега се проври под мишницата на своя атлет!“

Скоро Чаранфи приема Станчев в частното си училище, където условията са по-добри за работа – има достатъчно пространство и подходящи модели. Тук българинът рисува сложна академична постановка. Тя представлявала натюрморт – плетено шише, а другото е пълно с вино. Около тях череши, зелен боб, кромид лук, гъба, портокали, лимон, орех, монета, които са изобразени във форма и цветове. В този натюрморт българинът показва всичко научено при своя известен професор.

Станчев получава стипендия от Министерството на народното просвещение в България. За нея помагат професорите му от флорентинската академия. През 1891 г. платната на Станчев привличат италианския критик на изкуството и секретар на академията Масай. Той скоро го препоръчва на друг голям художник Николо Барабино, вдъхновен от италианските майстори на ХV в., но също чувствителен човек, с висока култура и критерии за изкуство. Станчев става негов ученик, но само за 20 дни. Барабино внезапно умира.

 

Младият българин успява да види известната, но и недовършена картина на италианеца „Смъртта на Емануил I“, която се намирала в ателието му. Христо Станчев харесвал композициите му и твърдял, че Барабино не отдавал голямо значение на маниера, а изисквал точен рисунък и дълбок релеф.

Още докато следва в Италия Станчев е приятел с Константин Величков, той също изучавал живопис. Величков споделя идеята си за откриването на Рисувално училище в София. Станчев се вълнува от идеята и споделя със склуптора Жеко Спиридонов, но възгледите на тримата се разминават и настава затишие.

Докато следва във Флоренция, българинът общува с много французи. Те го уверяват, че трябва да замине за Париж. Нашето Министерство на просвещението не се съгласява да прехвърли стипендията му и го изпраща в Германия.

Христо Станчев се установява в Мюнхен и се записва в класа на проф. Вилхелм Линденшмит. „Повече боя, повече боя“, обичал да повтаря той пред учениците си, които карал да месят боите като тесто. Заради студентска стачка лекциите прекъсват и българинът използва времето, за да разглежда Мюнхенската пинакотека. Тук работи за първи път копие на известната картина на Рембранд „Снемането от кръста“.

 

Докато рисува го посещава друг известен майстор – немският художник Арнолд Бьоклин. Той го насочва в работата над копието, посочва му грешки и накрая нарича платното „сполучливо“. Скоро Станчев показва завършеното си копие на Линденшмит, който го одобрява. Под неговия поглед Станчев рисува картината „Ченци“. Жена облечена във венецианска пурпурна рокля и шапка седнала на кресло. Тя се превръща в една от значимите му творби в ранния му период от творчеството със своята простота и естественост. Тук се раждат и други платна, които са емблематични за творчеството му.

Линденшмит си отива от живота и Станчев постъпва в ателието на друг известен художник и педагог Франц Дефрегер. В творчеството си той изобразява немската история, обичаи и нрави, обикновените хора. В работите му присъстват простота и задушевност.

 

Таксите за обучение били високи за българина, моделите се заплащали от самите студенти.

 

Константин Величков дава съвет на Станчев да напише писмо до Министерство на просвещението, за да му отпуснат пари. От там отказват. Христо Станчев е упорит и иска да продължи напред. Среща се с Дефрегер, който вече е в залеза на своята слава. Немецът се уверява в таланта му и го приема за свой студент. Обучава го в тънкостите и техниките на художественото майсторство, но и в бавната и търпелива работа всеки ден. От важно значение за немеца са уроците по композиция, където обръща внимание на непринуденост в позата, простота, лаконизъм в композицията и колорита.

 

В ателието на Дефрегер българинът прави „Женска глава“, „Анна“, „Равин“, „Голо мъжко тяло“ и „Пред вратите на триклиниума“. Последната картина е повлияна от творчеството на флорентинския майстор Муциолли, който често рисувал живота на римляните. Дефрегер харесал композицията, но не одобрил багрите кобалт и жълтолилаво. Обявил за бездарие увлеченията в колоритност. Докато е в Германия Христо Станчев рисува натюрморт издържан в мюнхенски сецисион. В него се виждали стари книги, череп, клонки от розов храст, бръшлян и старо кандило. Картината попада в ръцете на анархисти и е част от техни ритуали, по-късно тя е взета от полицията и изчезва.

След като отказват да удължат срока на следването му, Станчев се завръща в родината. Незнайно по какви причини получава и втори отказ – да стане преподавател в откритото през 1896 г. Рисувално училище в София. Тогава европейският възпитаник започва работа като учител по рисуване в Пловдивската мъжка гимназия. Свободолюбивата му душа трудно се вписвала в школските норми – директорът му прави бележка, че рисува портрет на един от учениците по време на час.

Заедно с други пловдивски художници решава да направи изложба в един павилион на пловдивската градина. Откриването предстояло на празника на двамата братя Кирил и Методий. Когато приятелският кръг отива на събитието, ги посрещат пожарникар и полицай. Кметът на Пловдив забранил откриването на изложбата в този ден. Оказало се, че заповедта била подписана заради оплакване от съдържателя на бюфета в градината. Опасявал се, че посетителите на изложбата ще похарчат парите си за билети, а той няма да може да продаде кифлите и бозата. Така се проваля идеята Христо Станчев да представи за първи път в Пловдив платната си. Но това не обезкуражава художника и той рисува пред статива си с четки и бои. От този му период е картината „Дъжд“, „Клане“, „Турски двор“, „Триптиха“. Последната е изпратена на Парижкото изложение през 1900 г. и е до картини на Вешин.

 

Европейският възпитаник получава похвален отзив.

 

Животът му като на почти всеки български творец не е лек. Художникът е роден в Карловско, в село Аджар – на 1 юни 1870 г. „Аджар е арабска дума и значи камък. Турците са го кръстили така, защото е построено на каменлива местност“, пише Станчев в спомените си. И продължава, че в неговото село виреят само картофи и гюл. Розовото масло било скъпа стока, та почти всички селяни били заможни. На родното си място посвещава платната „Пасбище при село Аджар“ и „Карловско блато“, в които се вижда бакъреният цвят, който използвал. Той рядко рисувал със син и теменужен цвят. Художникът остава привързан към родното си място и обичал в пейзажите си да изобразява земята – камениста, песачлива, черноземна.

Майка му умира, когато той е на пет-шест месеца. Баща му бил абаджия, който често пътува до Египет, Цариград, Кюрдистан, за да продава стоката, която сам изработва. Той взема участие в освободителните борби, заедно със своя брат. Малкият Христо става свидетел на жестокостите на Сюлейман паша. В страшните кланета загиват двете му по-малки братчета. Сюлейман паша пощадява само по-слабите и болни деца, а сред тях е и бъдещият голям художник.

Години по-късно, художникът рисува картината “Клане“ отразяваща пожарите и ужасите, които момчето преживява в родното си село Аджар по време на Освободителната война. Картината е изпратена на изложение в Сен Луи, където е наградена със златен медал. Тя изобразява селска къща, където всичко е в безпорядък. Стара черга е увиснала на въже почти посред стаята и засенчва прозорците. На пода лежали заклани жена, мъж и дете. Стаята се осветява от мъждукащо кандило пред иконостаса. През вратата се виждало опожареното село. В това платно художникът влага цялата си дарба и знание. Картината някога е подарена на друг творец – Павел Генадиев.

 

Заедно с платното „Къщата на Любен Каравелов в Копривщица“ той се принудил да продаде. Двете картини стават собственост на Македонската организация в София. За съжаление за шедьорите Генадиев не получил стотинка. Днес и на двете картини не се знае местонахождението.

 

Съхранени са скици, от които могат да се видят някои от детайлите на картината „Клане“.

 

В навечерието на Освобождението отвличат бащата на художника и го хвърлят в затвора Таш Капия, който се намирал в Пловдив. Тук той чува за жестоката загуба на двете си деца и прави опит за самоубийство – хвърля се от втория етаж на затвора. Остава жив, но се вижда със Христо чак след Освобождението.

 

Бъдещият художник успява да се спаси от клането в Аджар и заедно с втората си майка отива в Пловдив. По дърветата край пътя висяли труповете на обесени българи. Детето вижда този ужас, който повлиява по-късно, за да създаде шедьовъра си.

 

След Освобождението баща му отваря магазин в Пловдив, но умира. След него от света си отива и втората му майка. Малкият Христо остава сирак и за отглеждането му се грижи чичо му. Хлапакът ходи на училище, работи в дюкяна на своя роднина, който се намирал на пловдивската чаршия, но и рисувал.

 

Постъпва в Пловдивската мъжка гимназия. В школото рисуването се превръща в негов смисъл и сигурно не случайно, защото учител му е самият Мърквичка, майсторът на битовата живопис. Само за това, че използва гума докато рисува чехският учител го изгонва от час. Станчев рисува вкъщи, не иска да влезе в час по рисуване. Неговите съученици представят рисунките му на строгия Мърквичка, който великодушно го приема отново в часовете си. Тогава чехът забелязва таланта му и дори го допуска до своето ателие, където момчето вижда за първи път големи маслени платна.

 

В последните му ученически години преподава и друг наш майстор – Антон Митов. В училището е представена изложба и картините на Станчев заемат своето почетно място. След обучението му в европейските градове, той отново е в Пловдив като учител по рисуване.

 

Появяват се неговите илюстрации на Яворовите „Безсъници“. Художникът очевидно намира общо с творческите устреми на Яворов. Стихосбирката на големия поет излиза като премия на сп. „Библиотека“ (1906-1907). Илюстрациите на Станчев са нова страница в историята на родната илюстрация. Това са символистични илюстрации в сложни сецесионни рамки, които са поставени над всяка част на поемата.

 

Откроява се рисунка на цяла страница, също винетки. Виждат се глави на ангелчета, девойка, скелет, маслиново клонче. По същото време илюстрира и учебници на книгоиздателство „Хр. Данов“. Едновременно с илюстрациите към „Безсъници“ рисува картината „Дядо Нягол“, която изобразява неговият тъст. Днес платното се намира в Пловдивската галерия.

 

През Междусъюзническата война Станчев рисува много скици, които изчезват. По време на отстъплението те били предадени за съхранение в архива на дивизията. Командирът не разрешил да бъдат изпратени в Пловдив. Когато Станчев разбира това, много се ядосва. Намира само няколко от скиците, по които рисува картината „Струма“.

 

След националната катастрофа, която преживява страната ни през Първата световна война, културният животът сякаш замира. Христо Станчев продължава да твори в Пловдив. Дружеството на южнобългарските художници, сред които е и той, прекратява своята дейност. Помещенията за представяне на изложби, театри и концерти са превърнати в складове и болници. Заедно с други художници, Станчев основава Дом на изкуствата и печата, под ръководството на Николай Райнов. През 1923 г. устройват първата следвоенна изложба.

 

Учителската работа като че ли тежи на художника, не спира да рисува в ателието си. В този момент започва неговият зрял период в творчеството – през 30-те години. Тогава създава най-забележимите си платна – пейзажи, предимно с тракийски мотиви и натюрморти – „Дюли“, „Зюмбюли“, „Дюли и тикви“ и „Нарове“. Неговите натюрморти са сериозен дял от неговото творчество, които притежават живописна прелест. В тях се наблюдава истинска простота.

 

Христо Станчев показва своите умения и в портрета – „Монах“, „Анна“, „Портрет на момиче“, прави портрети и на своята съпруга.

Сред картините от този период е и най-известната му творба „На нивата“. Художникът често ходел да рисува картини в Карловско и при една своя обиколка вижда жена, седнала на нивата, която кърми своето дете. Майката имала изтерзан вид и очевидно била бедна. По лицето ù личали умора и скръб. Художникът бързо направил скица. На гърба ù е записал: „Карловски бани 1926 г.“

 

Десет години по-късно, през 1936 г., на изложба на южнобългарските художници се появява шедьовъра „На нивата“. Известното днес платно е показано и на единадесетата обща художествена изложба в София.

 

Картината е трогателна и остава в историята на българското изкуство като една от най-силните със своето въздействие. Върху нея се откроява млада жена седнала сред нивата, подпряна на дясната си ръка, а с лявата придържа рожбата си. До нея е торба с хляб. Встрани е ралото и волове. Нарисувана е ивица от изораната нива. Очевидно е, че жената е прекъснала за кратко работата си, за да накърми детето.

 

Още докато рисува масленото платно, Станчев разбира, че жената, която му е послужила за модел се самоубива с отрова. Вероятно от отчаяние. Но той не спира да работи над платното и след трагичния случай. Коя е тази жена от Карловско, каква е била горчивата ù съдба, историята мълчи. Тайната за нея вероятно отнася със себе си българският художник, който си отива от живота през 1950 г. Христо Станчев успява да достигне с уменията и таланта си европейските майстори и да остави на България великолепни платна.

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *