Любен Каравелов се скарва с Ботев и Стамболов заради жена си Наталия

Сподели статията с твоите приятели:

От снимка, случайно попаднала в ръцете ми от стар архив, ме гледа строго жена с побелели коси и изразено достойнство. В лицето ù прозира някаква мекота и топлина. Също воля и сигурност. Едва ли щях да позная сръбкинята Наталия Каравелова, ако в голямата ù брошка, под брадичката, не разпознах Любен Каравелов – поет, писател, журналист, етнограф и революционер.

 

Снимката изглежда е правена след неговата смърт през 1879 г., когато той умира в Русе. Ната, така ѝ казват съвременниците им, е с черна траурна рокля. Вероятно дълбоко тъгува за своя Любко, както нежно го нарича приживе. Привързаността на жената заслужава само онзи, който умее да я цени…

Колко ли е обичала своя съпруг Наталия Каравелова, за да носи образа му вграден в бижуто си, мислех вгледана в нейното и моето време, в което чистата и предана любов се открива по-трудно от сто левова банкнота, а в дъното грозно се оглежда вечният интерес.

 

През дванадесет годишния им семеен живот Наталия е дълбоко уверена в себе си: жена, която не води мъжа напред, го тласка назад. Знае още, че честта на жената е достойнство на мъжа. Познава сякаш дълбочините на двата свята – мъжкия и женския.

 

Тя посреща постоянните му гости-немили недраги скитници, изгнанници и емигранти, които не са имали нищо друго освен своята вяра в свободата на България. „Дойдат па ми пошушнат, че не са яли, та и сама виждам, че са гладували; зема, па им дам, щото се намери, гледам само да остане нещо и за нас, а понякога оставало е Господ да помисли как ще поминем ние до вечерта с Либена…“

 

Сама налива от домашното драгошинско вино и ги гощава с паприкаш, който готви с много лютиви пиперки. Атанас Хитов, сестрин син на Панайот Хитов разказва, че готвела изключително вкусно. Докато той живеел в дома на семейство Каравелови, сутрин я придружавал до пазара. Наталия пере ризите на Каравелов, грижи се за дома им. Намира време дори да ходи по хотелите и да събира мръсни дрехи, за да ги пере срещу някоя пара.

 

Тя помага в работата му, когато печата вестниците „Свобода“, „Независимост“ и „Знаме“. Лепи адресите, за да може изданията да отпътуват до своите читатели. Семейство Каравелови все нямат пари.

 

Ната върти преди обед колелото на американската машина в печатницата, а следобед продава по улиците на Букурещ вестник „Знание“. Двамата се издържат от това, което изкарва Любен от вестниците и парите, които Ната успява да спести за черни дни.

 

Всъщност, за да я има печатарската машина, не той, а тя взема заем от сръбска банка, който остава неизплатен. Според други свидетелства, по-голяма част от стойността на печатницата е внесена от двамата ù братя Григор и Настас, а другата част от парите е оставена да се изплати на срокове. При тях живее майката на Каравелов, с която сутрин двамата задължително пият мляко с кафе, както и племенник на Любен Каравелов.

 

Наталия пази времето на своя съпруг от хората, които го търсят често, посветено на книжовния му свят. Тя скътва всички негови писания, които днес са част от българската книжнина. Прибира също и кореспонденцията между Каравелов и Левски в чувал и го предава за сигурност в сръбското консулство. Но чувалът е откраднат и предаден на турския комисар в Букурещ, който пък го изпраща в София на извънредния съд. Тези ценни писма са изгубени във времето и не достигат до нас. Това е един от многото упреци към каравеловата съпруга, че архива на писателя изчезва заради нея.

 

Любен и Наталия Каравелови нямат деца, но извървяват заедно отредените им от Бога земни дни.

 

Преди да ги срещне съдбата, Каравелов е преживял една своя младежка любов. Родителите му го изпращат в Пловдив, за да види друг свят, различен от този в родната Копривщица. По настояване на майка му и баща му се налагало да живее при техния роднина кир Янко Ушаклията и неговата кокона, които се гърчеели. Къщата им се намирала в гръцката махала, близо до черквата „Св. Богородица“.

 

Роднините облекли Любен по последна мода – с гръцки гащи, сини чорапи и морав фес. Чорбаджията наредил на младия мъж да слуша кокона Янковица, да не отвръща никому, да си отваря очите, ако иска да стане човек. Любен чисти наргилето му, купува на котките дроб от близката касапница. Вървял по улицата зад кокона Янковица, докато тя пазарувала. „Тия високообразовани гърци или гръкомани гледаха на мене като на улично кученце“, пише в спомени Каравелов.

 

По това време той е на 18 години и не една комшийка въздиша зад гърба му по улиците на гръцката махала. И дума не можело да се изрече той да стане мъж на някоя от тях – роден е българин и не знаел гръцки език. Скоро голямата дъщеря на кир Янко Ушаклията се влюбила в младия копривщенец. Какво е ставало между двамата – може да се досетим. Без малко той да се прекръсти на Леонидис.

 

Вероятно Каравелов бързо се е опомнил от унизителното отношение в дома на роднините и се завърнал в къщи. Родителите му намерили в бохчата любовни писма и скъпоценен пръстен. Младежкият плам скоро утихва…

 

Каравелов пристига в Сърбия, първо в Белград, после в Нови Сад, през заснежения февруари на 1867 г. По онова време Белград е столица на сръбската млада държава и в него са съсредоточени новости, които може да препоръча един народ пред европейския западен свят.

 

Копривщенецът отива там, за да работи със сръбския духовен елит за културно обновление и политическо обединение на двата народа – сърби и българи. Неговата осведоменост и информираност в науката и литературата, както и талантливото му перо, го правят част от тези образовани хора. Малко са сърбите, които са достигнали духовния му ръст и влиянието му се чувства бързо сред студенти, публицисти и писатели.

 

Става душата на по-младите кръгове. Оригинален и необикновен талант, човек с големи способности, той се запознава с княз Михаил Обренович, който се занимава с литература и я поддържа духовно и материално. В Сърбия попада в кръга на сръбски учени мъже и високопоставени хора.

 

Настанява се в Белград като емигрант и не се осмелява да премине в България заради турците. В сръбската столица са пристигнали и други български емигранти, а после се сформира и революционния комитет.
В Сърбия Каравелов има желание да се запознае с условията, нравите, хората, политиката, с всичко, което вълнува сръбското общество, управляващите кръове и интелектуалците, за да информира руските вестници, на които е кореспондент. Един от тях е вестник „Голос“.

 

В Белград мисли и за издаването на балгарски вестник „Братски труд“, който да замести „Дунавски лебед“ след смъртта на Раковски. Освен, че пише статии, работи и над своите повести и разкази.

 

В това време той е близък приятел на сърбина Настас Петрович родом от село Макце, Пожаревачки окръг. Настас е учител и автор на френско-сръбски речник. Сигурно духовната им близост не е случайна и един ден пожелават да се сродят. Сърбинът разказал пред Каравелов, че има сестра на село, която е вдовица и без образование. Описал я още като „груба и грозна“. „Не е за тебе!“ отрязъл като с нож Настас. Каравелов, обаче пожелава да я види. Нали жена трябва и за зло, и за добро…

 

Двамата приятели заминават за Макце. Каравелов е среден на ръст, леко приведен, с черна къдрава коса, дълга брада, черни искрящи очи, открито и широко чело, смугло лице, което излъчва благост и доброта. Млад и пъргав, винаги засмян. Не се преструва, внушава уважение в себе си. Облечен е небрежно.

 

Заварват Наталия, която е по-голяма на възраст от Каравелов, със запретнати ръкави да меси хляб. Къщата била пометена, всичко подредено и на мястото си. „Тъкмо за мене жена“, рекъл Каравелов виждайки усърдната ù работа. Не се задълбочил в други нейни духовни качества. Сигурно е знаел, че и със свещ да я оглеждаш жената, пак излъган ще бъдеш…

 

Сватбата станала скоро след първата им среща в едно село до Карловци.
Само ден след женитбата Наталия заминала за Белград, за да уреди свои домашни работи. В това време става убийството на княз Михаил и нейният Любен е заподозрян и арестуван заедно с кума си Милован Янкович и приятеля си писателят Владимир Йованович. Когато става убийството Каравелов е в Нови Сад, където е бил със Светозар Маркович, основател и редактор на опозиционния вестник „Застава“, водач на Сръбската народна либерална партия, член на Маджарския парламент.

 

Щом разбира какво се е случило, Наталия страда за съпруга си и полага всички усилия за облекчаване положението му в затвора. Каравелов лежи близо седем месеца в маджарска тъмница. Съпругата му иска да уреди признаване на невинността му. И успява. Така започват нейните семейни неволи, които траят до края на дните на Любен Каравелов.

 

След освобождаването му от затвора, той остава известно време в Нови Сад, от където е повикан в Букурещ. Там започва революционната му дейност.

 

Предаността на Ната към съпруга ù е пословична – дели с него всички скърби и мъки. Каравелов е нервен в разговорите, припрян и злъчен.

 

Понякога ставали семейни разправии. Някои от неговите приятели помагали за възстановяване на семейния мир. Замфир Арборе в свои спомени пише: „…Любен живеел в Букурещ твърде зле. Липсата на материални средства пречеше на делото му и ако нямаше той една жена, достойна за всякаква адмирация, черната мизерия би го повалила“.

 

В Букурещ семейство Каравелови наистина живее в две скромни стаички на ул. „Вергулуй“ №32. В едната от тях работи писателят, там са подредени книгите му и ползва стаята за приемна. Труди се от седем сутринта до седем вечерта наведен над писалищната си маса.

 

Единственото му развлечение са цигарите, които пуши с наслада. Другата стая се ползвала за спалня и кухня. Печатницата се помещава в един сайвант. Ната продължава все така с часове да върти колелото на ръчната машина, на която се печатат вестниците, прокламациите и брошурите, които отвъд Дунав се търсят като топъл хляб. Около семейство Каравелови се въртят и двама словослагатели.

 

Една от версиите е, че Ботев и Каравелов се скарват именно заради Наталия, „която бе много зла жена“, както я нарича Никола Обретенов. Заради сръбкинята Каравелов влиза в конфликт и със Стефан Стамболов. Стига се до там, че когато Стамболов му иска книжата на комитета и революционния печат, е принуден да му посочи револвера си. Сред тези, които му обръщат гръб заради Наталия е и Никола Обретенов. Букурещката младеж, сред които са Чобанов и Сяров, се опитват да помирят Ботев и Каравелов. Това става на събиране, в чест на Св. Крил и Методий на 11 май 1875 г. Ботев приема да си простят. Каравелов отказва и обявява, „че той е кръвно обиден от човека, когото е спасил от Фокшанския затвор“.

 

„И после Ботев съвсем се отделил от Каравелов. Каравелов не бе добре и със стария революционен комитет и тогава комитетът, който имаше своя печатница, я даде на Ботев, като се премести на ул. „Вакарещи“. Тук в тая печатница, Ботев печаташе в. „Знаме“ дето привика и мене и Стефан Блъсков. Това бе в 1875 г., във времето на Босненското и Херцеговинското въстание“, разказва в спомените си за Каравелов Тодор Чолаков.

Преди конфликта, в семейството на Каравелови, Ботев е посрещан като най-близък човек. По време на вечеря Наталия си позволявала дори да го командва: „Христо, я вземи гърнето, па го напълни с вино!“ Ботев това и чакал и скоро донасял съда с драгошинско вино. После му правела забележка, че е препълнил гърнето. А Ботев шеговито отговарял, че „когато се прелива, то е на добро“, препълненото носи изобилие на дома.

Виното се лее щедро, а Ботев запява. Ната шета около гостите и ги пита ту за едно, ту за друго. После и тя става, за да налее още вино. На другия ден Каравелов и Ботев захващат отново работа – чак до четири следобед. Щом приключат двамата мъже, заедно с Наталия ходят на разходка из Букурещките градини, хапват и пият пиво в някоя гостилница. Късно след полунощ Каравелов и Ботев продължават да работят.

 

Авторът на „Мамино детенце“ често остава без пари, но винаги в крайна сметка намира, за да плати на словослагателите. Те са недоволни само от вмешателството на Ната в работата им, която не разбира от печатарство, а се бърка. „Мереше с педя кой колко букви е наредил. Еднъж Каравелов се разсърди и я изблъска навън от печатницата. Но Наталия беше здравеняк и помагаше във въртенето на машината“, спомня си Тодор Чолаков.

 

В Букурещ Каравелов е избран за председател на Централния революционен комитет. А за главен апостол на Северна и Южна България и Македония Васил Левски. Център на революционния комитети в България става Ловеч. Напечатването на устава е възложено на Левски и Марин поп Луканов, които често гостуват у Каравелови и спят в печатницата. Докато печатат устава, те са представени за слуги у Каравелови пред местната власт. Наталия ги взима със себе си на пазар, за да ù носят кошниците с месо и зеленчуци. Те помагат за закупуването на кюмюр и дърва, въртят се с нея в кухнята.

 

Двамата мъже вечер сядат около софрата с Каравелови. Левси пее някоя народна песен като най-обичал „Отдавна ли си, момне ле, калугерица“ и „Мома бошнакиня“. Любен във възторг ставал и го прегръщал, той също знаел много народните песни и запявал. „Левски не обичаше твърде жената на Каравелова.

 

Тук му е мястото да отбележа, че не само Левски, но и останалите апостоли не хранеха симпатии към жената на Л. Каравелова, защото тя почти винаги се е отнасяла неприязнено към революционното дело на България. По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея. Такива спорове свършваха обикновено с бурни скандали.

 

Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше с Каравелов, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла: „Защо не ми позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея“. Каравелов се изсмя и пак си продължихме разговора, който се въртеше винаги около начина за повдигане въстание в България“, разказва Никола Обретенов.

Истина е, че Наталия Каравелова за никого не говорела с такъв възторг, както за Васил Левски. Нарича го „сила-човек“. Когато той за последен път минал от Влашко в България, тя пренесла от Русчук за него сабя, пушка, револвер, фишеци и прокламации. Каравелова ходи три пъти с чужди паспорти в Русе, където предала вещите на баба Тиховица.

 

Първите два пъти нещата се случили по план, но на третия път се усъмнила, че е издадена. На парахода я гледал подозрително някакъв мъж, който сякаш я познавал, но после изчезнал. Тогава ù взели паспорта и дълго чакала да го проверят. Времето напредвало, а никой не го връщал. Тя помислила, че мъжът я е издал. Отива да си търси паспората, но забравя на чие име е издаден. „Как ти е името?“ – ме пита тескереджията. Ами сега? Да се сбъркам, сама се издавах.

 

Почнах сърдито да говоря. Какво е това, та ми не дават паспорта? Маневрата излезе сполучлива. Тескереджията се слиса от моята сръдня, взе да рови между тескеретата и паспортите и като ми подаде един паспорт, каза: „Да, не тоя Шоана Николи“. Това беше действително паспорта ми. Спасих се лесно тоя път, но друг път не посмях вече да мина на българска земя“.

Около предателството на Левски, Каравелов станал тревожен, мрачен и не пеел, както преди. Докато един ден признал пред Наталия: „Виж, еди кой си ме обвинява, че за седем хиляди жълтици съм предал Василя на турците“. Наталия разбира от него какво му тежи на сърцето и от този час няма мира в душата си. „Един ден, гледам, иде у нас същото това лице, което е разпространявало тия престъпни клевети за Любена. Излизам насреща му пред вратат и го питам как може да иде в една къща, ето живеят предатели. Той се заплете, па и аз не го дочаках да намери отговор. Сграбих го през кръста с двете си ръце, тъй както стоеше пред мене, дигнах го и го хвърлих на улицата пред пътните стъпала на вратата. От тоя ден олекна и на мене, и на Любена“.

 

Така набързо тази силна жена решила тревогите надвиснали над съпруга ù, като сама добавя в спомените си: „Да обвинят Либена в предателство! Пък кой тогава ще бъде чист? Взимал турски жълтици, ние нямахме хляб да ядем!“

 

Истински любимец от хората на Каравелов ù бил Олимпий Панов. Неговото лично име не се харесвало и той се съгласил на друго име, което посочила Наталия – Гълъб. Докато живеел в Букурещ се подписвал с него.

 

Сред приятелите на Каравелов тя високо почитала и Ангел Кънчев. Възхищавала се на неговата красота, спомняла си за предателството му, за ранната му смърт и драматизма, който настанал в дома му – майка му починала от мъка, а една от неговите сестри полудяла. Каравелова събрала под един покрив една от неговите сестри с руски офицер и те живеели щастливо.

 

Други съвременници на Каравелов твърдят, че откакто той минава под венчило с Наталия в него настъпило пречупване на твърдия му български характер. Упрекват го и в други грехове.

 

След Освобождението на България, в Русе, когато Каравелов вече не е сред живите, тя наследява 60 дуката. И започва търговия. През 1885 г. се прибира в Белград и живее с припечеленото от България. От благодарност към родината на съпруга си завещава част от наследството си на Софийската община.

 

Докато живее в Белград, в специална стая в дома ù, върху легло, държала шапката и дрехите на Каравелов. На Гергьовден, слагала портрета на покойния си съпруг и окичвала кревата с цветя. Приканяла всичките си гости да минат от там и да се поклонят.

 

Наталия Каравелова умира през 1915 г. в Мариенбад, където отива да се лекува.

Личността ù в българската история до днес остава противоречива. През целия семеен живот, тя е плътно до Каравелов във всичките му начинания. Нали ръцете на жена, обвити около врата на мъжа, са спасителен пояс, който съдбата му хвърля от небето… „Не беше хубава, но обичаше Каравелов. Като всички някогашни патриархални жени Наталия се подчиняваше на мъжа си и му помагаше в работата“, разказва друг техен съвременник Попадич.

Несправедливо я обвиняват, че е „груба и грозна“. От снимката ù, правена в късна възраст се вижда, че това съвсем не е така. Стара истина е, че не физическата красота на една жена я прави ценна в живота на мъжа. Волята, характера и моралните устои превръщат жената в единствена. Това навярно е прозрял и Любен Каравелов, когато я видял за първи път.

Без Наталия, която е имала практичен ум, помощта и подкрепата ù, той едва ли би успял да разгърне толкова нашироко писателската и журналистическата си дейност, да се справи с печатарството и обществената работа, да се отдаде на революционните си въжделения.
Макар, че съвременниците ù сипят щедро упреци за намесата ù в мъжките революционни дела, нейният корав дух прилича на онзи слаб женски косъм, който опъва света…

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *