Литографиите на Недялко Пандурски са начало на българската революционна графика

Сподели статията с твоите приятели:

 Литографиите, които издава някога Недялко Пандурски били изключително популярни. Вазов още в първите страници на „Немили-недраги“ разказва за тези „кадри“ в кръчмата на Странджата. „Един топъл и задушевен въздух, сгъстен от кадежа на лампата и цигарите и от киселите изпарения на питиетата, пълнеше това подземие. На една страна въз една висока усамотена и измокрена полица, стоеха иерархически наредени чашите и шулците. На срещната страна бяха налепени няколко литографически картини, които представляваха боевете на Хаджидимитровата чета при Върбовка, при Караисен, и клетвата, която прави същата чета на Дунавския бряг. Няма нужда да описвам подробностите на тия картини; те са разпространени по всичките кътове на отечеството ни и всеки от нас ги е гледал на времето с благоговение и възторг“.

 

Литографиите отпечатани от Недялко Пандурски стояли по стените на кафенетата, дюкяните и кръчмите. В българските домове заемали почитно място до иконите и кандилата. Те носели в себе си онзи пламенен дух и силно желание България да бъде свободна. Пандурски ги разпространявал както във Влашко, така и в Българско. Тези негови „кадри“ имат своята специална роля за поддържане на нравствената воля и сила в онези години на робство. Сред тях са лицата на Раковски, Хаджи Димитър, Караджата, Иванча Христовича (Попович), Панайот Хитов и още други незабравими за историята ни мъже.

Името на Недялко Пандурски става известтно чрез тези патриотичните картини. Чрез тях той разпространява силната идея за свободата сред българите. Литографиите му се считат за начало на българската революционна графика.

Ето как описва Захари Стоянов колоритният издател: „Той беше стар емигрант в Румъния, човек смешен и оригинален. Оргиналността му се състоеше в това, че ръстът му беше до минимум къс. Псуваше на ляво и на дясно кого где завърне, особено който се отказваше да му купува кадрите. Биеха го много пъти и затваряха в пушкарията. Где седнеше и паднеше, все за народност говореше. Душата му бе да знае големите тайни, които се криеха от него по причина на сприхавия му характер.

 

Един път, когато щяло да става събрание от множество представители, надошли от България и Румъния, всичките членове на революционния комитет, Пандурски подушил това и цял ден припкал ту до Каравелова и Ботйова, ту до Ценовича и други – да пуснат и него в заседание. Моля ви се, моля ви се, покажете един като мене, който да е заслужил толкова много на България със своите картини?“ – говорел той. Не го приели. В зданието, гдето ставало събранието, сиромахът обикалял като луд. Най-сетне намерил една стълба, възправил я под прозорците, които като лятно време, били отворени. Без да го съгледа някой, надникнал в стаята на събранието и извикал колкото си може: „Всинца сте магарета!“ Това казал той и одраскал на стълбата надолу, да го не стигне някой. Но никой не се мръднал, тъй като знаели кой е Пандурски, само се насмели“.

 

След като през 1888 г. отпечатва „Христо Ботйов – опит за биография“, Захари Стоянов издава и „Съчинения“ на поета-революционер. Захари Стоянов в бележки към фейлетона „Послание от небето“ разказва за този забележителен български издател. И чудак…

 

Недялко Пандурски е от тревненски родолюбив род. Роден е през 1843 г. Син е на казасина Димитър Пандурски. Казасите някога изработвали от коприна, лен и мека вълна разни украшения – гемове, дизгини, нагръдници, подопашници и колани за коне, подвръзки и пискюли за подколенете на чорбаджийските потури, обшивки на мъжките селски дрехи, колани за жени, пискюли за фесове, кордони за часовници, колани и екселбанти за офицеи и стражари, украси за женските сокаи и надглавници.

 

С този забравен днес занаят прехранвал своето семейство Димитър Пандурски. Имал четири сина и четири дъщери. Най-малката му дъщеря Гана е майка на Ангел Кънчев.

 

Недялко учил при Петко Р. Славейков, а после работил при баща си. Докато се скарал с него. И напуснал бащиния дом. Малко преди това семейството на Ангел Кънчев се изселило в Русе. Недялко Пандурски отишъл там при племенника си, с когото са почти връстници. Имал силно желание да се запознае с патриотично настроените млади русенци.

 

Прегърнал революционните идеи и забягнал във Влашко. Животът му там не бил лек – изпълнен със страдания и неволи. Занимавал се с търговия. Обикалял улиците на Браила с двуколка и продавал газ, за да се прехранва. Вечер посещавал кръчмата на Странджата и станал част от хъшовете. Скитал из румънските градове Гюргево, Галац, Букурещ, където имало достатъчно български революционери-емигранти.

 

В Браила му помогнал Димитър Паничков. При него се срещнал и сближил с Христо Ботев. По това време поетът-революционер работел в печатницата на Паничков.

 

От този момент започва революционнната дейност на Недялко Пандурски. Той разпространява издадените от Ботев вестници, брошури и календарчета. А после сам се отдава на издаделската работа. Въвежда историческата и героична тема в тогавашната живопис. Финасово му помага Димитър Горов, който предава на Венета известното писмо от съпруга ѝ Христо Ботев.

 

Заедно с художника Ал. Клепарски Пандурски издава две литографирани исторически картини. Едната през 1867 г. – „Първото сражение на българските въстаници под предводителството на Филип войвода с турците при село Върбовка в България на 14 май 1867 г.“ Отгласът от знаменитата битка възпламенява емоциите на хъшовете в Румъния. За нея пишат наши и европейски вестници.

 

Втората е отпечатана през 1868 г. – „Българските въстаници под предводителството на войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа полагат клетва при село Желт сипей (Саръ-яр) на 6 юли 1868 г. както ще умрат всички наедно за отечеството си“. Тя е отпечатана по фотографии на двамата войводи и с точност показва образите им.

 

След издаване на тези две литографии, Пандурски се споразумява с полския художник, революционер-емигрант в Букурещ, Хенрик Дембецки. Той е художник и военен кореспондент в Руско-турската освободителна война. Работи като учител по рисуване в Букурещкия лицей и гимназията в Браила. С него го свързва Христо Ботев. Дембецки трябвало да изработва за Пандурски литографии със сюжети от българската история.

 

От 1869 г. до 1874 г. Пандурски издава общо седем на брой исторически литографии на художника Хенрик Дембецки, една от тях е – „Второто сражение на българските въстаници под предводителството на войводата Х. Димитър и Стефан Караджа с турците в курията на дяда Пана Войвода, ½ часа далеч от Рушидбейовата курия, 8 юли 1868 г.“

 

Други литографии от този период са: „Симеон Велики цар български влиза в Цариград в 924 г.“, „Антим I патриарх български“, „Ангел Кънчев роден в Трявна на 11 ноември 1851 г., а загинал в Русчук на 5 март 1872 г.“

 

Репродукции от картини на Пандурски се отпечатват в емигрантската преса. Каравелов, както и редица вестници на българската емиграция, пишат добри отзиви за издадените от Пандурски литографии, както и за значението им за националното възраждане. Самият Васил Левски знаел за тези литографии и насърчавал отпечатването и разпространението им.

 

Пандурски сътрудничи на Любен Каравелов и издава неговите повести – „Войвода“ (1871) и „Българи от старо време“ (1872).

 

Вероятно издава „Аритметика за първоначалните български училища“ и други книги, чиито заглавия не са стигнали до нас.

 

Тревненецът Недялко Пандурски е обезсмъртен от Христо Ботев в неговия фейлетон „Послания от небето“, които авторът публикува във вестник „Независимост“. Той е написан под формата на писма. Те са изпращани от оня свят от починалия хъш Недялко Пандурски, който е известен сред емигрантите. Фейлетонът се появява на света няколко дни след смъртта на Недялко Пандурски.

 

А, че той е бил истински колоритен образ, едва ли има съмнения. Отново Захари Стоянов разказва, че на Св. Кирил и Методий, когато се събрали на „угощение“ букурещките българи, Пандурски станал за наздравица.

 

„Изправили се на крака всичките, но примират от смях като гледат дребния Пандурски, че и той ще говори реч. „Господа!“ – казал той и се спрял, по причини, че не му идело на ум какво да каже по-нататък. Още по-голям смях в публиката. „Братя българи!“ – повторил той подир няколко минути и пак замлъкнал. Смехът се подигнал вече официално. „Вагабонти и подлеци“ – извикал той и станал невидим“.

 

Животът му е кратък. Умира само на 31 години. На 28 юли 1874 г. Не доживява да види България свободна. На погребението му, разбираме пак от Захари Стоянов, го изпратили всички български емигранти. Сред тях са Каравелов и Ботев. Погребан е без свещеник в двора на българската църква в Букурещ.

 

Ето какво пише за този ден още Захари Стоянов: „Усопшият и в смъртния си одър възбуждал смях в присъстващите. Станало въпрос дали с поп да го погребат или без поп, защото покойният най-много поповете псувал. Ботйов зел на себе си грижата той да замести попа. Като го погребали, на гроба му писнала една гайда и се изиграло едно хоро, всичките се напили за бог да прости…“

 

Картините, след смъртта на Пандурски, продължават да се издават от брат му Колчо. Той ги разпространявал даром между близки и познат и в Трявна и други градове на България.

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *