Като политик Първанов принадлежи на историята. И се върна към историята

Сподели статията с твоите приятели:

“Моята клетва е в името на националното помирение и съгласие. Помирение, при което всеки ще поеме своя дял от националната гордост и болка. Нека и ние най-после да признаем правото и дълга на всеки посвоему да е обичал Отечеството и да оставим историята да даде своята обективна оценка.“

Думите са на президента (2002 – 2012 г.) Георги Първанов, произнесени на 19 януари 2002 г. пред Народното събрание при встъпването му в длъжност като държавен глава на България. Те прекрасно го описват като личност и политик – Първанов винаги е търсил съгласието, спокойния тон – дори в най-конфронтационните времена.

Днес, 28 юни, той навършва 64 години. Роден е на 28 юни 1957 г. в с. Сирищник, община Ковачевци, област Перник в семейство на работници. В книга си „Пътуване към паметта“ признава – „бяхме бедни – софрата ни беше сиромашка“, „имаше едно ядене, което ние наричахме мачкан – стар хляб, изпържен в многократно използвана мазнина. Тази холестеролна бомба дори ни беше вкусна“.

 

Но тези откровения за своята „филия с мас“ Първанов споделя с обществото едва сега, когато отдавна е встрани от активната политика. Никой не си спомня когато беше лидер на БСП – традиционната партия на онеправданите, на наемните работници, на по-бедните, да се е перчил със скромното си детство, за да извлича от това политически дивидент.

“Пътуване към паметта” е просто история на последните 30 години на България, това са извлечените поуки, уроците на препатил човек. Днешните политици биха могли да я използват в работата си – ще разберат не само колко по-трудна може да бъде политиката, колко тежки изборите, които се правят, но и колко е трудно да бъдеш разбран и простен от своите.

 

Първанов беше народен представител в три парламента – в 37-ото, 38-ото и 39-ото Народно събрание, време, което съвсем не беше леко за БСП (Оглавяваше БСП от 23 декември 1996 г. до избирането си за президент на 18 ноември 2001 г., по-късно, през 2014 г., създаде и бе лидер на партия АБВ).

Като водач на опозицията се изправяше срещу Иван Костов, премиер и лидер на СДС в най-силните години на сините. Не се поколеба да го нарече „капо ди тути капи“ от парламентарната трибуна, говорейки за корупцията по върховете на властта. Оказа се прав, изразявайки това усещане, защото малко по-късно (на парламентарните избори през 2001 г.) сините не получиха шанс да управляват втори път, независимо от успехите в реформите.

 

Като партиен лидер Първанов наблягаше на цената на тези реформи – безработицата и ужасното обедняване, загубата на социален статус, което засегна огромна част от българите. Тогава – в края на 90-те започна изтичането на работни ръце от България към по-богатите европейски страни. Явно говоренето в парламента за тази негативна страна на успешните реформи е било забелязано…

 

И така Първанов влезе на „Дондуков“ 2 като президент за изненада на всички – социолози, политолози, политически анализатори. А както става ясно от книгата му – и за него самия. В “Пътуване към паметта” той разказва как е написал два варианта за реч след обявяване на резултатите – и нито един от тях не е бил за победа. Наложило му се да пише трети.

Но преди този успех, когато в НДК ехтеше “Едно българска роза”, бе 4 февруари 1997 г. и връщането на управленския мандат от страна на БСП – може би най-драматичният момент в най-новата българска история. Социалистите се отказаха от властта в името гражданския мир. Тежката стъпка направиха Първанов, като лидер на БСП, и покойният Николай Добрев, като кандидат за премиер.

 

Днес тази стъпка изглежда естествена и неизбежна – как левицата би могла да управлява, когато на улицата скандират десетки хиляди, но тогава Първанов и Добрев престъпиха решението на Висшия партиен съвет, което категорично повеляваше мандатът да бъде изпълнен. Години наред Първанов защитаваше тази линия срещу тези, които го наричаха предател. Също така упорито се бореше за обединение на левицата. Той бе инициатор на т.нар. Солунски процес, който завърши с помирението между социалисти и социалдемократи, довело до членството на БСП в ПЕС и Социалистическия интернационал.

От позиция на времето – изминаха девет години, откакто напусна „Дондуков“ 2, може да се каже, че Първанов беше щастлив президент. По негово време България постигна националните си цели след демократичните промени от 1989 г. – стана член на НАТО и Европейския съюз, икономиката на страната се стабилизира, ужасната безработица от първите години на прехода си отиде. Сега изглежда сякаш това е било предначертано и не е могло да не се случи, но съвременниците знаят, че не беше така. Постиженията дойдоха в резултат на усилията на политиците от онези години. И в челните им редици е името на Първанов. С двата си избора за президент той е сред най-успелите български политици.

Намери коалиционна формула, която се оказа успешна за време си. За социално-либералния вектор в политиката. Така той, един от основателите на ОКЦНИ – Общонароден комитет за защита на националните интереси, помири БСП с ДПС. Докато оглавяваше социалистическата партия на „Позитано“ 20 дойде цветът на ДПС, начело с лидери си, сега почетен председател, Ахмед Доган.

Първанов бе и архитект на тройната коалиция БСП, НДСВ, ДПС. Днес обяснява това философски, говорейки за тези времена – когато „минус по минус прави плюс“.
Бе автор и на „големия шлем“ – така нарече постигането на споразумения в енергетиката и икономиката с Русия – за петролопровода “Бургас – Александруполис”, за АЕЦ “Белене”, за газопровода “Южен поток”.
Нито едно от тях не бе реализирано. Но не по вина на Първанов.

 

Казват, че в началото на прехода някои виждали Първанов като лидер на възстановеното ВМРО, заради интереса му към македонскта атема. Той не я пропуска и в последната си книга. Заедно с имена като акад. Георти Марков и акад. Стефан Воденичаров предлага формула за решаване на проблемите ни с Република Северна Македония.

Ето я:

“Общата ни история” има своите корени в Средновековието, развива се чрез борбите ни през Възраждането до средата на ХХ век, защото тогава населението от днешните територии на България и Северна Македония има единно българско самосъзнание, цели и идеали. Това се отнася в пълна сила за революционните борби, включително и за характера на Илинденско-Преображенското въстание. В резултат на дългогодишни социални и политически процеси през годините на територията на днешна Северна Македония се оформя нова общност и ние признаваме тази “различност”.

Самият Първанов обаче отбелязва с горчивина след този текст: “Не храня илюции, че подобен текст може да бъде приет. Нека остане за историята, за да се помни, че е имало и такава позиция”.

Казват, че историята винаги намира подходящи хора за всяко време. С диалогичността и спокойствието си той бе необходимият политик за своето бурно време. Сега Първанов е далеч от политиката, може да се каже, че се е върнал към професията си на историк. Пише книги за най-близката ни история, за които казва, че наново преживява събитията от отминалите години.
Когато със своите действия показа, че е визионер – и като лидер на БСП, и като президент.

Честит рожден ден, г-н президент!

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *