Какво е Европейският съюз? България все по-малко знае отговора на този въпрос

Сподели статията с твоите приятели:

Европейският съюз преживява четири глобални прехода едновременно – зелен, дигитален, индустриален и външнополитически. На този фон въображението на България е обладано от темата с блокирането на Северна Македония. Това допълнително затваря интереса към други европейски теми.

Това, че на ЕС се приписват непреодолими вътрешни различия, е вече коментарен спорт с нарастваща популярност и неговата палитра е достатъчно широка.

В единия край са добре познатите, често истерично драматизирани разкази за неговия разпад, които обикновено са в циркулация по време на по-дълбоки кризи като имигрантската или тази с еврото. През последните години те позаглъхнаха, успоредно със спадането на напрежението по тези линии.

Естествените различия в ЕС се хиперболизират

В другия край обаче е несекващата хиперболизация на естествените различия по много ежедневни въпроси в рамките на съюза. Те се представят като безкрайна увертюра към някакъв непреодолим разрив и непрестанно сътресение, вместо като нормален сблъсък на мнения между съюзници и партньори, който в крайна сметка приключва с постигане на съгласия и точки на равновесие.

Тук изборът от теми е достатъчно широк и непрекъснато предлага актуални примери. През последните 15 месеца това най-често е епидемията от COVID-19, независимо от отсъствието на всякакви сериозни пълномощия от страна на организацията. Споровете около договарянето на огромния антикризисен икономически и финансов пакет също бяха обагрени в съответната политическа драма. Сега същото се случва по повод разногласията в интерпретациите на обхвата и начините на осъществяване на правата на сексуално различните.

Това публично представяне на ЕС все повече доминира и в България и цели да създаде не просто възприятие за политическа обреченост, но и за разкъсващ ежедневен хаос и отсъствие на структуриращи съгласия и политики. Сякаш съюзът няма в крайна сметка множество консенсусни подразбирания, договорени рамки и цели, конкретни и разчертани политики. Сякаш съюзът няма договорени посоки на движение.

Всъщност, през последните няколко години сме свидетели на множество големи дебати по фундаментални въпроси, повечето от които вече приключват с ясно оформени политически стратегии и мерки. Този процес обаче остава едва забелязван в България по простата причина, че последното правителство не се интересуваше от тях и нямаше капацитет и желание да участва.

България все повече се отдалечава от дебатите по дълбоките трансформации

Това в голяма степен важи и за останалите партии, а българската медийна публичност отдавна няма интерес и способност по подобни въпроси. Крайният резултат е задълбочаващо се отдалечаване на страната от дебатите по дълбоките трансформации, които продължават да са обект на разговори и договаряне на политики.

Блокирането на старта на преговорите за присъединяване на Северна Македония пък изцяло облада политическото и публично въображение на нацията и допълнително затвори интереса към други европейски теми. В този смисъл, следващото българско правителство ще има тежката задача да извади страната от нейната задълбочаваща се самоизолация и от откритата й незаинтересованост към фундаменталните размествания в глобалния свят и на европейския континент.

Четири прехода, в които живее ЕС

Погледнато отвисоко, ЕС през последните години търси отговор на поне четири прехода, които се случват почти едновременно.

Първият е зеленият преход, който става все по-обхватен, преформатира политическото мислене и засяга все повече индустрии и сектори. Нашето доминиращо възприятие тук продължава да е за прищявка на западните общества, луксозно занимание на по-богатите, а не фундаментално преосмисляне и цяло ново поколение от възможности за развитие на страната.

Зеленият дневен ред изглежда натрапен и неестествен в България

Поведението на последното правителство на ГЕРБ бе чудесна илюстрация на тази нагласа, но тя е много по-широка от една партия. Видян от София, целият този зелен дневен ред изглежда натрапен, неестествен и изискващ минимално усилие в изпълнение на някакви регламенти и директиви.

Вторият е дигиталния преход. За него имаме малко повече интуитивно усещане за полза, но и той остава периферен. Частните инвестиции в дигитална инфраструктура се представят като държавна стратегия, но реално там, където държавата трябваше да дигитализира, тя не направи почти нищо. По простата причина, че дигитализацията и политики като електронно правителство разсичат много корупционни полета и механизми, а за подобно усилие няма политическо желание.

Общото концептуално ниво се ограничава с по-бърз интернет за селските училища и купуването на повече компютри. България има добри специалисти в тези области и немалко предприемачи в тях, но дотук това няма системен ефект.

Третият е индустриалният преход. Той представлява сложно пресичане на няколко динамики и включва възраждане на индустриалната политика на национално и европейски ниво, ускорено развитие на нови индустрии, подкрепа за европейски индустриални лидери, преконфигуриране на развойни политики, продукти и производствени вериги и други.

В този процес вече е вплетена и континентална перспектива, защото Европа все повече мисли себе си като още по-интегриран, блоков стопански играч, в конкуренция с другите центрове на глобалния икономически свят. Тук развитията тепърва предстоят и ако България продължава да е пасивна ще пропусне един цял нов етап на реална икономическа интеграция.

Този етап е много по-важен дългосрочно от прехвърлянето на няколко типа производства на автомобилната индустрия, на които разчитат всички политици в момента и които постепенно ще губят значение с предстоящите промени в автомобилостроенето.

Четвъртият е външнополитическият преход. Независимо от нюансите в отношението на различни страни членки към Русия и Китай, ЕС постепенно сглобява нова концепция на общоевропейски отношения с тях, по-сдържани, по-ограничени, по-сегментирани на области на съперничество и сътрудничество. Европа ще е едновременно по-настъпателна за реално отваряне на китайския пазар и по-ограничителна за идващите отвън инвестиции.

ЕС никога няма да има напълно еднозначна и завършена позиция по тези въпроси, защото е сложна организация от национални държави, но тенденциите и тук са напълно отчетливи и ускорени. Няма никакви признаци, че българските правителства осъзнават случващото се.

Къде е София във всичко това

Общият фон на нежелание и неспособност за участие в тези мащабни дебати и процеси се допълва от социално-политическата еуфория около продължаващото блокиране на преговорите на Скопие с ЕС.

София се намира в точката, отвъд която отсъствието на реални алтернативи на ветото ще я прати в изключително трудна външнополитическа ситуация.

Търпението на Брюксел към проблемите с еврофондовете е на изчерпване

Очевидно е, че търпеливото отношение от страна на Брюксел спрямо проблемите с еврофондовете е на изчерпване и допълнителните механизми за техния контрол, които сега се въвеждат, ще носят нови репутационни щети за страната.

Изборът на България за първа дестинация на шефа на европейската прокуратура ясно показа накъде ще се насочи нейното внимание през идните месеци.

Въобще, страната е на път да се озове в изключително предизвикателна позиция, със сигурност най-трудната от влизането й в съюза. Особено притеснително е, че това се осъзнава от малцина в политическите среди и не се регистрира на ниво обществено мнение.

Веднъж самопоставени в подобна ситуация, ще ни е нужна дълбока промяна в политическото мислене и поведение. Ако не сме способни на нея, наистина ще се наложи да си дадем сметка и отговор за реалното ни отношение към организацията, в която членуваме и за нашето отношение към нейните дела и посока на движение. Отвъд приказките и клишетата.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Източник: svobodnaevropa.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *