За честта и за кръвта на един пилот

Сподели статията с твоите приятели:

Полковник (о.р.) Владимир Миленски
член на УС на Атлантическия съвет на България

В криминалната драма „За кожата на един полицай“ Ален Делон ни показва нагледно как полицията, за да прикрие собствената си корупция, е готова да жертва и своите. По-младите ни бойни пилоти едва ли са гледали този филм. За сметка на това, те всички живеят в подобна драма днес и даже играят главните роли. Докато ги залъгват с фалшиви сълзи и нереални обещания за светло пилотско бъдеще.

От трагичното утро на 9 юни, когато България загуби майор Валентин Терзиев и неговия МиГ-29, изминаха повече от десет дена. От тогава и до днес, безспир – и ние, и мнозина други, задаваме

логични и болезнени въпроси,

на които нито министерството на отбраната, нито командването на Военновъздушните сили дават ясен отговор. Всъщност, доста ясно отговаря тяхното мълчание, техните недомлъвки и увъртания, а дори и заплахи от устата на генерала – командир на авиобазата, директно от екрана на БТВ – заплаха към всяко различно мнение, ако той не го е предварително удостоил със своята благословия.

На тоталната неадекватност на поведението на генерал Николай Русев – и във военен и в политически смисъл, ще се спрем в отделен анализ, защото макар неговото поведение да е сигурен индикатор къде е генезиса на това произшествие, поведението му заслужава специалното внимание на гражданско общество, на политическата ни класа и особено на Народното събрание. И разбира се – заслужава вниманието на целия офицерски корпус на Българските въоръжени сили. Само в предварителен порядък ще посочим, че подобно поведение от генерал е недопустимо както в демокрациите, така и в автокрациите. Ако беше се случило в САЩ, генералът вече да бе подал поисканата му оставка. Ако пък беше се случило в Русия – ще оставим на въображението на читателя.

А тук ще продължим да питаме, докато не стигнем до дъното на проблема. Или по-точно до неговия йерархичен връх, където е скрита и безотговорността и вината, а изглежда и нещо повече. Защото не може да няма вина, когато в мирно време загива пилот с 24 годишен опит и милиони левове, инвестирани в неговата подготовка; когато се разбива самолет с, както очакваме – значителна и незаменима бойна оперативна стойност за отбраната и националната сигурност на България.
Но първо нека се обърнем към онези, които не бива да забравят нито за миг, а ако досега не са го научили – да научат

кой кой е

в уредбата на отбраната на парламентарната ни Република България.

Затова ще повторим на висок глас, та да ни чуят и в най-секретните канцеларии на министерството на отбраната, и в най-тайните авиобази на военновъздушните ни сили: тези самолети не са собственост на ВВС; не генералите са ги купили със заплатите си, нито министрите, нито депутатите, нито президентът, плащат от собствените си банкови сметки за тяхната поддръжка. И нашите пилоти не са собственост на генерала – шеф на авиобазата, нито на командира на ВВС. Нашите пилоти са български национален актив, в който българските граждани инвестират огромни средства, постоянно и в продължение на много години. Актив, за който плащаме всички ние. Плащаме и самолетите, и авиобазите, и летищата, и керосина, и резервните части, и многочислените поддръжки, ремонти, и „удължавания на живота“ на техниката, и резервните двигатели, и ракетите, и патроните, и мишените, и всичко, каквото са ни казали, че е нужно, за да ни гарантират в замяна, че могат да воюват и да побеждават (а обещавали ли са ни го, наистина?). Плащаме дори и за това, тези самолети да имат откриваема „черна (оранжева) кутия“, от която гарантирано да можем да разберем какво се е случило при катастрофа, като тази на 9 юни. За да не се повтаря!

И нека сме наясно – плащаме толкова, колкото можем да си позволим – максималното, което можем да заделим. В края на крайщата сме само 7 милиона човека – не можем да произведем ресурси като за 70 милиона. Нито пък печатаме пари, нито има изгледи изпод Стара планина да изригне нефт. Затова разчитаме – досега може би прекалено доверчиво и наивно – нашите политици и нашите генерали да ни предложат най-добрия отбранителен „пакет“, който можем да получим срещу тези наши с кръв и пот изкарани левчета, при това – колкото там са се изплъзнали измежду пръстите на мафията. Плащаме и ще продължаваме да даваме всичко възможно, няма съмнение.
Но няма български гражданин, който плаща, за да умират нашите бойни пилоти в мирно време, няма български гражданин, който плаща, щото при тренировки необяснимо да се разбиват на хиляди парчета нашите бойни самолети, а оранжевата им черна кутия да се оказва неоткриваема, защото военноморският ни флот не можел да се гмурне под 50 метра. Сигурно е нормално?

Във всеки случай няма нормален българин, който да иска да плаща, просто за да сме колективни собственици на някакви самолети с военни имена.

Българските граждани плащаме, за да имаме такава гарантирана бойна способност на Българската армия, че всеки враг на България в мирно време да премисли десет пъти, преди да се реши да ни заплашва или напада, а ако все пак го стори, да сме уверени, че нашата армия ще бъде непоколебима и ще го победи.

Това е смисълът от съществуването на армията, a не простото притежаване на 15 самолета, 20 кораба, 300 танка или 40 000 цивилни човека на военна заплата. Едва когато политиците, министрите на отбраната и генералите в армията проумеят, че това е смисълът и целта на съществуването на армията и когато ежедневно произвеждат именно този продукт – ГАРАНТИРАНА БОЙНА СПОСОБНОСТ И ГОТОВНОСТ НА АРМИЯТА, само тогава ще имаме икономика, свободна от корупция и мафия, ще имаме енергетика с повече от един монополен дерибей-доставчик, ще имаме свободата да градим външната си политика и отношенията си с другите на равна нога; и българите ще живеят добре в България, вместо да търсят такъв живот в Италия, Испания, Германия или САЩ.

Обратното го живеем вече 30 години и то не ни харесва.
Дано с тези думи сме помогнали на нашите генерали да се концентрират върху главното, което интересува българските граждани, плащащи за българската отбрана и въоръжени сили, и което би трябвало на първо място да интересува и тях самите.
На 9 юни загубихме един човек за който тъжим, като за всеки нелепо погубен човешки живот.
Но на 9 юни загубихме и много повече – загубихме един пилот, който нито генераски или министерски сълзи, нито нашите пари могат да подменят. Защото българските военни пилоти не са „малоценен и малотраен консуматив“, който се „изписва по разходна ведомост“, казано на армейски жаргон. Те не са expendables (консумативи, б.а.). Напротив, един подготвен боен пилот с един съвременен боен самолет притежава огромна поразяваща сила, която в съвременната война може да се равнява на силата на цяла сухопътна бригада и може да обърне хода на войната, а в мирно време може ефективно да разсее мераците дори на много по-голяма вражеска сила.
Ето защо повтаряме: на 9 юни загубихме много, много повече от просто един самолет, и много, много повече от просто един човек. Поради все още неизвестни нам причини, за три секунди враговете ни без бой ликвидираха – да кажем, два батальона от Карловската ни бригада. Това – само за приблизително онагледяване. Това е нашето разбиране. Ако пък грешим в това си предположение, с радост ще приемем нашите генерали да ни просветлят. А докато те мълчат, ние се връщаме на главните въпроси, на които и политици и министри и генерали ни дължат отговори – логични, недвусмислени и незабавни – точно както незабавно, недвусмислено и безотказно харчат нашите пари, а бойната ни авиация е „приземена“.

Въпрос 1. Какъв е БОЙНИЯТ, ВОЕННО-ОПЕРАТИВЕН смисъл от МиГ-29 в българската отбрана днес, когато България е член на НАТО и ако такъв смисъл има, какво ни струва той всяка година?
За да бъдем напълно ясни – тук не питаме какъв е Гергьовденският смисъл от МиГ-29, който със сигурност е важен, но само ако получим задоволителен отговор на първия въпрос. Защото по него за момента ни е ясно единствено, че при бойна операция на НАТО в нашето възушно пространство, срещу нашите врагове (които, да напомним, не очакваме да са нашите съюзници или партньори) българските руски самолети ще бъдат задължително „заземени“ (grounded, както ни уверяват от НАТО), поради безспорната технологична непригодност за съвместни бойни действия заедно с нашите съюзници – знаем, че МиГ-29 нямат система за разпознаване „свой-чужд“ и автоматично се превръщат в цел-мишена за всички наши съюзници; нямат система за секретен обмен на данни и комуникация… Ще оставим детайлите на експертите, защото какви технологични оперативни способности имат и какви нямат НАШИТЕ МиГ-29, по-добре от нас самите знае… нашият враг Русия, който ги поддържа и ремонтира, а и кой знае какво още им прави докато ги „ремонтира“. Ние, обаче, които плащаме за тези самолети и за нашите пилоти, за да могат да воюват срещу нашите врагове, „нямаме допуск“ до тази „тайна“ информация. Сигурно защото не сме проучени за надеждност от Москва. Нормалния ум отказва да приеме този логически абсурд, това държавно и военно безумие. Питаме: кой у нас има интерес от това? За враговете ни е ясно.

За да улесним мисленето и отговорите на нашите политици, министри и генерали, нека обясним нашата логика: и най-обикновеният лаик разбира, че също както лястовицата и пролетта, един самолет бойна способност не прави. Затова искаме ясен отговор – какъв е минималният брой самолети и резервни двигатели за МиГ-29, за да считаме, че притежаваме очакваната, както вече ще са ни отговорили при предишния въпрос, бойна оперативна спосбоност с МиГ-29?
И при този брой самолети и двигатели, колко ще бъде стойността на година и всяка година, за поддържане на тази бойна способност – летене, ремонтиране, стрелби, боеприпаси, заплати, гориво, консумативи, отново ремонтиране и отново летене, стрелби, боеприпаси, заплати, гориво, консумативи, основни ремонти, капитални ремонти, резервни двигатели… Дано сме задали въпроса си ясно и изчерпателно.

Благодарение на информация в чуждите медии знаем, че по международен опит, включително и опита в НАТО, се приема за нормално броят на подготвените (!) пилоти в мирно време да е 1,5 (един и половина) пъти броя на самолетите. И оттук възниква следващият интересен за нас въпрос: Колко пилота за МиГ-29 имаме в момента и за колко самолета? А за цялата ни военновъздушна авиация на колко точно човека плащаме всеки месец летателни добавки към заплатите им? Защото тези добавки означават, че ВВС счита тези хора за бойни пилоти. Не е нужно много ровене из медиите, за да видим, че едва ли разполагаме с повече от трийсетина, способни да летят самолети и хеликоптери в състава на Военновъздушните ни сили. А броят на хората с летателни добавки предполагаме че далеч превишава 45. Как ли се чувстват всички тези „излишни“ пилоти? И защо ли мълчат? Сговаряне с някого? Ако някой има изгода от това – освен очевидната Русия, то кой е той? Защото със сигурност не са българските граждани, които плащат за такава „пилотска инфлация“ във военновъздушните сили.

На фона на всичко, казано до тук, няма как да повярваме на телевизионното изявление по БТВ на командира на Трета авиобаза. Най-малкото защото, когато говорим за отбраната на България, първо, едва ли предпочитаме да виждаме да плачат онези, на които разчитаме да бъдат твърди пред лицето на смъртната опасност и от които очакваме да ни осигуряват постоянно и във всеки момент ефективна отбрана. От генерала разбрахме, че само единици от най-добрите ни пилоти едва достигат около 30 летателни часа на година, при норма за боен пилот от 180 часа ежегодно; както и че майор Терзиев за пет месеца и половина от началото на тази година е налетял едва 12 часа и 50 минути. Очакваме, че би било далеч по-логично да знаем колко часа полети има всеки пилот за предходните 12 месеца във всеки момент от годината, защото на втори януари сигурно всички ще изглеждат „новобранци“ с нула летателни часа. Във всеки случай, на фона на достойните за съжаление, 30 часа на година и едва 700 часа след 24 години пилотска кариера, твърдението на генерала за „ювелирната техника на пилотиране“ на загиналия майор Терзиев могат да означават само, че критериите на този наш генерал сериозно се различават от тези на нашите съюзници, а и от критериите на нашите противници. След тези разсъждения неизбежно следва да зададем – и задаваме същия въпрос и за пилотите на останалите ни летателни средства и очакваме ясен и конкретен отговор. И държим той да бъде в числа и стандарти, а не в емоции и литературни похвати.
По този въпрос и ВВС, и Началникът на отбраната, и министърът и цялото Народно събрание мълчат в странен сговор. Не знаем кой от тях – по каква причина. Ако не знаят отговора е некомпетентност, ако го крият е предателство… Ние няма да спрем да питаме, докато не получим отговор. Защото докато чакаме, продължаваме да плащаме. И докато чакаме и плащаме, загива пилот и пада самолет. А ние недоумяваме: Защо пилотите мълчат? Нима се считат за консуматив?

Въпрос 2. Колко ни струва за да може ВВС да изпълнява мирновременната задача „въздушна полицейска служба“ с МиГ-29? На година, и всяка година?
Полицейската работа не е бойна задача поради простата причина, че насреща няма противник, който да заплашва с реципрочна сила – дори да е въоръжен. Ненапразно е наречено policing / полѝсинг, тоест (полицейска работа). Да, тя се изпълнява от военновъздушните сили, НО САМО АКО те вече имат на разположение изградена БОЙНА, ВОЕННО-ОПЕРАТИВНА СПОСОБНОСТ, която съвсем естествено ще получи и тази задача. Това обаче не прави задачата военна по нейната същност. Kакто всяка полиция, която заплашва с палки, с водни оръдия, а като крайно средство и с огнестрелно оръжие нарушителите на обществения ред, това не я превръща в армия. Дори тези нарушители да хвърлят камъни или „коктейли Молотов“, дори да са терористи, това не прави задачата военна и тя продължава да е мирновременна полицейска работа. И ако някой не разполага с военна авиация, той няма нито икономическа, нито отбранителна логика да я създадва, само за да си реши полицейската задача – няма логика да си купувате авиокомпания, ако ви трябва само да отидете до Париж – можете просто да си купите билет. Дори първа класа. При това многократно. Или направо абонаментна карта. Но очевидно някой има интерес да вярваме, че обратното е задължително.

Въпрос 3. Колко ни струва да изпълняваме предупредителни полети с МиГ-29 за „възпиране“ и доколко изобщо възпираме вражеските самолети, ежедневно заплашващи да нарушат или нарушаващи въздушното ни пространство?
Какъв е отбранителният ефект от това „предупредително възпиране“ на фона на информацията – както разбрахме след трагедията от 9 юни – че нашите МиГ-29 разполагат с годни ракети само за близки разстояния? Означава ли това, че пилотите ни излитат с готовност да влязат във въздушна схватка с нарушителите? Ако дежурният пилот случайно е от „асовете“ ни с по трийсет часа тренинг, каква ли би била съдбата на онези с 2, 5 или 10 часа? Или те благоразумно не дават дежурства? Колко са тогава пилотите ни, които поради слаба подготовка не дават дежурства? И какво „дават“ тогава цяла година и всяка година? Тъжно и демотивиращо за пилотите, ужасно скъпо за всички нас и с нулева отбранителна ефективност – за радост на нашите врагове.
Но очевидно някои в България имат изгода българските граждани да вярват, че това е нормално и че така може да продължава.

Въпрос 4. Защо ВВС и министерството на отбраната винаги и неизменно през годините до момента, със странна упоритост настояват ремонта и поддръжката на МиГ-29 (а и Су-25), да се извършва от Русия, въпреки, че отдавна съществуват възможности за извършване на тази услуга и от други, откъснати и независими от Русия доставчици, с доказано качество и гаранции?
По техническите детайли ще оставим да говорят техническите специалисти. Но няма да разрешим зад множеството относително сложни технически термини, специални наименования или военни съкращения да се прикрива очевидното: умишлено се организират търговете така, че единственият възможен участник и гарантиран печеливш да бъде Русия. Законовата възможност да се правят спешно-необходими поръчки до 100 милиона лева самостоятелно от министъра/министерския съвет, без контрол от Народното събрание се използва постоянно за далеч от всякаква спешност планови ремонти и планова техническа поддръжка, които могат и задължително трябва да бъдат предвиждани с години напред. Същевременно Русия не изпълнява в срок поетите задължения, а министърът на отбраната и ръководството на ВВС упорито отказват да информират гражданското общество за сериозността и тежестта на това неизпълнение, като вместо това с готовност „опрощават“ на Русия факта, че срещу НАШИТЕ ПАРИ сме получили закъснение, неизпълнение и ниско качество – получили сме ПРОБИТА ОТБРАНА И ПРИЗЕМЕНИ ВВС. Дори удължават сроковете на договора, а и нещо повече – както чухме и от сегашния служебен министър на отбраната – са готови да подпишат нови договори с Русия, даже преди да е приключило изпълнението на текущите. Само стотина милиона лева! Какво толкова. Тази новина със сигурност е била посрещната в Москва с вдигнати чаши водка.

Но и това не е всичко в изобретателността на българското министерство на отбраната и на генералите от българските ВВС да продават българската сигурност на Русия – ниското качество на техническата поддръжка и ремонт и раздутите цени се оказват предизвестени и заложени още в условията на договора: някои специфични високо-специализирани технически дейности, за които е нужна апаратура и стендове, налични само в завод, е предвидено да се изпълняват „на коляно“ в авиобазата, като дори около 60% от дейностите се извършват от българските техници, а руските „специалисти“ наглеждат и ръководят… и прибират парите. Договорът можете да намерите на сайта на министерството на отбраната. Как нашите пилоти са съгласни да мълчат и да летят на тези самолети, за нас се превръща в още по-голяма загатка.
Ние обаче няма как да намираме това за нормално.

Въпрос 5. Как се гарантира сигурността на информацията, когато с тези договори за поддръжка представители на Русия имат директен и безконтролен достъп до силно-чувствителна и критично-важна българска бойна техника с нейната електроника, автоматика и комуникации?
При това – не само в Русия или в Беларус, но и в самата трета авиобаза, където двама руски специалисти са пребивавали и работили в продължение на 126 дни. Разбира се, ние сме уверени, че те не са имали никаква връзка с ГРУ, нито с КГБ. Ако питаме Москва, от там със сигурност ще го потвърдят.
Или може би този въпрос няма особено значение, на фона на въпрос 1 в началото?

Въпрос 6. Как министерството на отбраната и командването на ВВС гарантират сигурността на доставките за българските руски самолети, при положение че бидейки в НАТО, България попада в групата на враговете на Русия? Дали гаранция за това е честната дума на президента Путин и на неговите „ихтамнеты“?
Или и този наш въпрос ще се окаже безпредметен на фона на отговора на въпрос 1?

Въпрос 7. Защо министерството на отбраната и българските генерали с такава категоричност отказаха да ползват външна експертиза в разследването на този случай?
А случаят очевидно не е маловажен. Дали защото не искат да разберем истината? Уверяват ни, че ще ни информират за резултатите от… самопроверката. Благодарим, но свикнали сме да не вярваме на самопроверки и самоинспекции, особено в българските министерства и ведомства, защото за 30 години вече сме си научили урока – премълчават важни факти и са пълни с полуистини и манипулации.

В заключение ще кажем, че не виждаме нищо странно или нередно в това Русия да се опитва да разяжда националната сигурност на свой ключов противник и да удря най-силно там, където счита за слабо звено в отбранителната линия на НАТО. Русия категорично и открито ни причисли към своите верагове. Дали ВВС няма да се окажат нейният „летящ“ Троянски кон? Или може би флотът ще ги конкурира с техните нови кораби „Летящи холандци“ но не без екипажи, а без въоръжение? За всички, които са запознати с историческите факти е ясно, че граф Николай Игнатиев по никакъв начин не е милеел за съдбата на българите и България, а даже напротив. Но по някаква перверзна ирония неговото име и до днес се свързва с авиобазата на МиГ-29.

Някой ще каже, че това няма особено значение. Но няма как да се съгласим с това, защото в армията и в отбраната всичко започва със символите. Защото българските воини са готови да воюват и дори да умират не за друго, а заради символа на свободата и независимостта, които ще останат след тяхната саможертва. Надяваме се в Трета Авиобаза да споделят това разбиране и да го докажат с честни и открити отговори на горните въпроси – започвайки от тях, през командването на ВВС до политическото ръководство на министерството на отбраната. Най-малкото заради честта и кръвта на майор Валентин Терзиев.

И с нетърпение очакваме да видим дали следващото ни Народно събрание най-после ще изправи на своята трибуна бивши и настоящи български министри и генерали, и дали ще поиска от тях честни и ясни отговори на тези въпроси, под клетва и пред очите на всички, подкрепени с факти и числа. И с външна независима експертиза. Защото ако и то не го направи, тогава – о, жална Българийо! – Троянският кон ще се окаже самият наш Парламент, а на граф Игнатиев Русия спокойно може да издигне паметник в средата на Червения площад.

 

Източник: Фактор.бг

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *