Д-р Василиади поверява състоянието си на Евлоги Георгиев за техническо училище

Сподели статията с твоите приятели:

Щедростта на д-р Никола Василиади трудно може да се срещне във времето, в което живеем. Името му не е от познатите. Изключително честен, почтен, човеколюбив, с усет в каква посока се развива по онова време модерния свят. Уверен е, че възходът на България след Освобождението може да се осъществи с развитието на техниката и техническото образование на младите хора.

 

Той подпомага по онова време прокудените от България емигранти и революционери, подслонява ги в хотела си „Габровени“. Василиади е един от тези, които закупуват дрехи и медикаменти за Българското опълчение. Изпраща ги на губернатора на Свищов по време на Руско-турската война.

 

Роден е в семейството на заможния българин Васил Георгиев от село Гачевци (Габровско), който e емигрант в Букурещ през ХIX. Никола е вторият му син, който се появява на света през 1822 г. в румънския град. Там баща и син очевидно са под румънско влияние. Васил Георгиев превръща името си във Васил Георгеско, а Никола Василюв – в Никола Василиади. Но те не забравят своя род и родина.

 

Малкият Никола учи при големия педагог Иван Селимински, който по онова време е частен учител. Той е първият му духовен покровител и преподава на децата на българските търговци в Букурещ. Селимински изпраща момчето да учи медицина в Атина и Берлин. По-късно Василиади учи медицина и в Пиза (Италия), но се дипломира през 1852 г. като хирург в Париж. Селимински, вероятно му оказва силно влияние чрез хуманитарните науки. 

 

Д-р Василиади се завръща в Румъния и започва работа като лекар на свободна практика. Запознава се с авторитетни българи по онова време, които живеят в румънската столица – Евлоги Георгиев, д-р Атанасович, Стати Станкович, Юрдан х. Димитров, д-р Петър Протич, Иван Бакалоолу, Никола Мустаков.

 

Поставено е началото на  националноосвободителната вълна от епохата на Кримската война. Василиади е част от емигрантското движение. През 1854 г. то се превръща в организация – учредява се Букурещкия комитет (Епитропия). По-късно е наречен Българско средоточно попечителство. Прераства в Добродетелна дружина или Комитет на старите. Известен е най-вече с благотворителната си дейност. Сред хората му са Евлоги и Христо Георгиеви, д-р Протич, митрополит П. Рашев, но и д-р Василиади.

 

Той попада в трескавата подготовка на българските волонтерски отряди и на събирането на помощи за руските войски по време на Кримската война. Участва в написването на молба за разглеждане на българското положение, изпратена от Българската добродетелна дружина на конференция по Критския въпрос в Париж през януари 1869 г.

 

По онова време, 70-те г. на ХIХ в., се засилва влиянието на заможните и патриотично настроени българи. За развитието на просветата и към Българската добродетелна дружина се оформят настоятелства или ефории на завещаните имоти. Като изключително честен и авторитетен човек д-р Василиади е спечелил доверието към себе си на благодетелите и става настоятел на имотите на Козма Тричков от Враца, д-р Иван Селимински от Сливен. Член е на ефорията на българската църква и училище в Букурещ.

 

През януари 1867 г. в Търново се открива българската болница „Козма и Дамян“, където постъпват на лечение хора от цялата околия. Ефорията на тази болница и училището към нея е в Букурещ. Един от членовете е отново д-р Василиади.

 

След Освобождението той се завръща в България, за да помогне колкото може за възстановяването на родината си. През 1878 г. е назначен за окръжен лекар в Дупница. Но вече е възрастен и силите не му достигат. Здравето му се влошава. Завръща се в Букурещ и на 10 юни 1881 г. прави завещание. Той не се жени и няма наследници. Упълномощава Евлоги Георгиев и д-р Георги Атанасович да построят от негово име в родното място на баща му едно политехническо или занаятчийско училище. То да носи неговото име.

 

Парите да се вземат от продажбата на двата му хотела в Букурещ. Единият „Габровени“, който се намирал на ул. „Габровенилор“ №10. По онова време те са били на стойност около 350 000 лв. „Но понеже се страхувал да не би румънското правителство да развали завета му, за да обсеби неговия имот като румънски поданик, останал без наследници, д-р Василиади вписва в завета си един допълнителен член: „7. Ако се случи да се унищожи това завещание, по какъвто и да било мотив, тогава целия ми движим и недвижим имот ще вземат и наследят г. Евлоги Георгиев и д-р Георги Атанасов без никаква друга тежест (charge) или условия“, пише д-р Петър Цончев в „Из общественото и културно минало на Габрово“. Уверен, че двамата мъже ще изпълнят завещанието му, каквото и да се случи, той умира на 25 януари 1882 г. в хана си „Габровени“. Погребан е от Българската добродетелна дружина.

 

Тревогите около завещанието му са основателни. Именно допълнителната точка, която дописва в завещанието д-р Василияди, спасява наследството му. Евлоги Георгиев се погрижил то да се похарчи, както е заръчал дарителят.

 

Двата хотела в Букурещ се заменят със сградата на Хаджигенов в София, която се намирала в близост до двореца. В тази сграда днес се помещава Софийски университет. Получените пари се внасят във фонд „Д-р Никола Василиади“. Сумата в него е около 12 700 000 лв.

 

Благодетелите Евлоги Георгиев и Иван Евст. Гешов започват първите стъпки за реализирането на училището. През 1888 г. Габровската община отправя молба към Министерството на народното просвещение, за да се изпълни волята на дарителя – да се открие индустриално училище. Седем години по-късно, на 26 август, след сериозната намеса на кожарския еснаф в балканския град, школото отваря врати. Тъй като Габрово е известен кожарски център, прочут по целия Балкански полуостров и Мала Азия, школото е кожарско. Необходими са обучени хора, за да работят този занаят. 

 

Първи директор става Йонко Калпазанов, който е завършил кожарство в Чехия и специализирал във Франция. Поканен е лично от Иван Гешов. Първите учители са чужденци – словенецът Йосиф Кнафлич, французинът Льо Юлан. За съжаление за практическите занимания няма добри условия. И учениците посещават фабриката на братя Калпазанови, която е близо до училището и добре оборудвана. Набляга се на практическата работа, по-малко на другите науки. 

 

Кожарското училище е закрито през 1898 г., но шест месеца по-късно е открито като железаро-ножарско. През есента на 1904 г. се превръща в професионално-техническо. То прекъсва обучение само в периода на войните 1912-1918г., когато учебните часове не са провеждани. Учители и ученици са мобилизирани. Работилниците са използвани от Софийския военен арсенал. Но авторитетът му е и до днес съществува – изучават се технически науки. През дългата му история в него преподава две години и писателят Асен Разцветников.

 

Един от първите биографи на д-р Никола Василиади е Александър Мартинов, който е учител в същото школо. Той отпечатва книгата „Д-р Н. Василиади. Живот – дело – завет“, която излиза през 1942 г. Публикува я по случай 120- годишнината от рождението и 60 г. от смъртта на възрожденския дарител, които се навършват в годината на издаване на ценното четиво. Приносите на този щедър човек, както и биографията му, са малко изследвани и почти не се познават днес. Но остават да тежат думите му изписани в завещанието: „Ще основат и поддържат в Габрово, родното място на баща ми, едно политехническо училище, което носи името ми“.

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *