Войводата Дюстабанов подарява костица на майка си преди да увисне на бесилото

Сподели статията с твоите приятели:

За един от славните мъже на Априлското въстание, Цанко Дюстабанов, разказват, че бил фаталист. Тръгнел ли за някъде и се наложело да се върне, отказвал да продължи по пътя си. Обичал да облича хубави дрехи, които му шиели търновските „френк-терзии“. Бил висок мъж, с големи засукани мустаци. Имал широко чело и черни очи. Над тях сключени вежди. Волеви и горд. В разговори последен изричал тежката си дума.

 

Изчерпело ли се търпението му към някого, отсичал: „Да те няма никакъв“. Говорел мъдро и духовито. Никой не смеел да му възрази. В спорове пък не отстъпвал, докато не повали човека срещу него с аргументи.

 

Често посещавал Паскалевото кафене в Габрово, което се намирало в двора на хана. Д-р Петър Цончев разказва, че Дюстабанов обичал да стои на четири стола – „един, на който сяда, друг – за краката му и два други за под всяка мишница“. Така пиел кафе, водел разговори и играел карти.

Габровци го наричали Цанката. Корените му не са случайни. Той е от стар чорбаджийски род. Баща му Христо е син на Кера Априлова – сестра на Васил Априлов. Той е един от големите просветители и авторитети в балканския град, влиятелен чорбаджия.

 

Съпругата му Рада Досева му ражда девет деца. От тях останали живи само шест – две момчета и четири момичета. Между тях е и Цанко Дюстабанов, който завършил трикласно училище. Когато даскалът го поступвал за някоя пакост, Цанката не отронвал нито дума, която да изрази болка.

Скоро завършил класното училище, но не спирал да се самообразова. През целия си живот с удоволствие учил чужди езици – турски, френски, италиански, гръцки, английски, руски.

Помагал и в работата на баща си, който се занимавал с джелепчийство. Прекарвал време в Севлиево, където следял бащината воденица, която била с 10 камъка и носела сериозен приход на семейството. В Севлиево, един от близките приятели на Дюстабанов, е учителят Захари Даскалов, с когото си говорели често на френски език.

По това време посещавал често тамошния мюфтия, който добре познавал турските закони. Като отличен законодател, при него ходели хора от различни краища за съвет, по заплетени съдебни дела. Дюстабанов искал да натрупа знания върху турското право и за всеки съвет му плащал по сто пари, а на служителя му – „два пъти повече, за да се радват“. По-късно изучил отлично турския верозакон – Шериятът.

 

Знанията му върху законите и езика го превръщат в един от „турските улеми“, сиреч учени. Неговите сериозни познания в това законодателство принуждава адвокатите в Габрово да ходят при Дюстабанов за консултации по сложни казуси. Той давал безплатни съвети. С едно условие – когато препоръча беден човек, адвокатът да го защитава в съда, също безплатно, или срещу нищожно възнаграждение.

По-късно, около една година Дюстабанов живял в Цариград заради наследствени въпроси, които се налага да уреди. Следял войната между французи и пруси. Ежедневно купувал чужди вестници, чрез които да се информира за европейските събития. Пиел кафето си при Лулча Панагюреца с букурещки български вестник в ръце. В Цариград посветил част от времето си, за да изучава английски език. Помогнал в превода на Наполеоновия кодекс от турски и гръцки на български език.

Завръща се в родното Габрово, където често общува с хора, които имат „по-специални знания“. Един от тях е учителят Иван Гюзелев – математик, физик и философ. Самият Дюстабанов имал широки познания и се славел като учен човек. Учителите от Габровското училище му предлагат да стане учител по френски, но той отказал. Интересували го повече обществените въпроси. През 1873 г. в къщата му се открива мъжки пансион, който наричали „синия“ поради цвета на боята на бащината му къща. Съдържател на пансиона станал самият Дюстабанов, който безплатно учел децата.

Един от въпросите, които най-живо го вълнува е освобождението на България. Той твърдял, че „българинът трябва да се подготви преди всичко в наука и изкуство, за да може да се покаже пред Европа достоен за една автономия“. Също, че трябва да се „повдигне“ занаятчийството и домашната индустрия. Да се развие търговията и да премине в ръцете на българите. Сдържан е към въстанието, за да не пострадат учителите. Според него загубата на един учител е много по-голяма, отколкото на 100 човека.

Наближава историческата 1876 г., в която съдбата събира Еким Цанков, Тотю Иванов, Христо Топузанов, Христо Конкилев и учителя Никола Саранов, които сформират Габровския революционен комитет. Те посвещават в делата си Димитър Д. Видинлиев и Цанко Дюстабанов, който твърдо рекъл: „След всичко, което ми казахте, за мен остава да избирам едно от двете – или да ви предам на властта, или да тръгна с вас. Предпочитам подирното“. Избират го за делегат в Г. Оряховица, тъй като турската власт трудно ще заподозре точно него. След редица събития се взема решение въстанието да се обяви на 1 май. Последвал въпрос кой да стане войвода. Погледите на мъжете се спрели на Дюстабанов, който имал най-голям авторитет не само в Габрово, но и Търновско. И той приема…

На другия ден, облечен в бели шаячни дрехи, обточени с черен гайтан, с калпак, обут в чепици с „лачени тозлуци върху тях“ излиза от дома си. Носел със себе си сабя, револвер със сребърни украшения по дръжката, пушка, бинокъл и водна чаша от хининово дърво.

Отправил се към Соколския манастир, където на 1 май 1876 г. се събират четниците – общо 219 човека. Те са здраво въоръжени, но малко от тях имат револвери. На другия ден, след края на службата в манастирската черква, на която присъствали въстаниците, те се разделили на седем подчети. Всяка е водена от отделен човек. След това тръгват през Червен бряг за Севлиевския балкан, за да се съберат с други от Севлиевския край. С тях имало и патрул от няколко мъже. „Излизайки на шипченското шосе над Червен бряг, посрещат идващата от Габрово турска поща. Нападат я, но безуспешно. Дава се сигнал за Габровското въстание.

 

Вечерта четата спира на Моровешката стена. След напътствената реч на войводата и след заявлението му, че „назад въже ни чака, а напред – куршум и нож“, той пропуска четата си, останала вече на брой около 100 души, да мине под неговата и на Тотя Иванов скръстени саби, което означавало клетва на четниците“, пише д-р Петър Цончев в книгата си „Из общественото и културно минало на Габрово“ (1996 г.).

Макар, че някои от четниците предложили да се нападне конака в Габрово, Дюстабанов не позволил, за да не нападнат турците Априловската гимназия и учителите в нея.

На 3 май, докато четата си почивала при местността Мечкова чука, се присъединяват още единадесет габровци. Единият от тях е Гаврил Кръстников, който донася знаме. До този момент за знаме на четата служела червената престилка на някаква мома, взета срещу едно рубе. Знамето е ушито от габровката Мария Ряскова.

В този ден Дюстабанов останал разочарован – не излезли с него още хора, които трябвало да дойдат в Балкана. Останали по къщите си. Само тези единадесет габровци се присъединили към тях. Цанко Дюстабанов разделя четата на две. Едната се ръководи лично от него, а другата от Георги Бочаров. По различни пътища се отправили за село Батошево.

 

Преди да разбият четата му изпратил до комитета в Габрово писмо. Разказал за сраженията с турците и смелостта на четниците и как самият той убил четирима черкези. Поискал да му изпратят хляб, вино, муниции, вестници. Заръчал комитетът да даде гласност чрез европейския печат за турските зверства. Да отправи апел към Европа за милост и подкрепа на нещастния български народ.

 

Четата на Цанко Дюстабанов води боеве с башибозуци и черкези при Батошево, Кръвеник и Ново село. Четите се отправят към върха Марагидик, но преди да го достигнат са оградени отново от турците. Започва нова битка, а мъжете които оцеляват се пръсват в различни посоки. Войводата Дюстабанов е ранен в дясната ръка. От бойното място го отвеждат Георги Бочаров и Христо Точилото. Превързали го с кълчища. Скоро войводата е обзет от треска. Останалите верни четници, Георги Бочаров и Христо Мацков, се отправили с него към габровското село Бойновци. Трудно било решението дали да влязат в него. Дръзкият войвода Дюстабанов взел бързо решение и се запътил към къщата на свой познат – Стоян Врабец. Той посрещнал ранения войвода и го настанил в плевнята на тавана. Занесъл му мляко. Раненият войвода бил видян и от други селяни от Бойновци и още на другия ден той е предаден на турската власт.

 

Турците отиват в Бойновци и го смъкват по стълбите, тъй като той е безпомощен от раната си. Опитали да го вържат, но Дюстабанов казал, че е достатъчно вързан със строшената си от куршума ръка. Денят е 18 май 1876 г.

 

След едно денонощие в Габровския затвор е откаран в Търново.
Там преспал в една от стаите на конака и го затворили в тъмница с други затворници. Медицинска помощ му оказал д-р Стат Антонов.
Турците се държали с него уважително. Наричали го Цанко Ефенди. А пазачите и кафеджията от затвора – „бинбаши“ (военоначалник на 1000 души). По време на съдебното заседание му дават стол, за да седне и да запали цигара, което не се разрешавало за други българи. Съдиите дори го попитали заздравява ли раната му. Подали му храна. Всички затворници му ставали на крак, когато се връщал от разпитите.

 

Цанко Дюстабанов носел една мъка под сърцето си – бил излъган в добрата подготовка на въстанието. Когато приел да стане войвода, броят на четниците се оказал много по-малък от обещаното. Заловените му четници отричали делата си като въстаници. Затова той се сърдел най-много на Еким Цанков, когото за наказание искал да види обесен пред очите си.

 

Пред съда заявил, че никога не е лъгал и този път няма да го стори. Застанал в подкрепа на учителите от Габровското училище. Разказал за силното желание на българите да бъдат свободни. Честността и откровеността му докосват сърцето на Али Шефик бей, които обещава да ходатайства пред султана за замяна на смъртното наказание със затвор. Но султанът не се съгласил. Турците са впечатлени от достойния българин.

 

Малко преди Дюстабанов да увисне на бесилото, турците го попитали: „Цанко ефенди, ти като си такъв умен човек, който знаеш историята и толкова други науки, па познаваш нашите оръжия и сила, не можа ли да предвидиш, че не се изкарва на глава да се борите вие, една шепа хора, с такава силна държава като нашата? – Чудно ми е как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник?“

 

Цанко Дюстабанов отговаря на турски език с твърд тон: „Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ние не ще ви надвием; но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието вие ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвиваме със сила, но само да ви предизвикаме да направите зверствата, което вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят; а тая наша цел е достигната вече. Бъдете, следователно, известени, че ние победихме. Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и че тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. За това стягайте се за бягане към Анадола.

 

Вие издадохте Хати-шерифа и не го изпълнихте, издадохте Хати-хумаюма и не го изпълнихте, обещахте правдини за християните и тях не дадохте, мислите си, че с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече; Европа, както казах, ще ви изпъди оттука“.

Турците първо се хванали за брадите изненадани от дързостта, а после излезли от стаята. Публичният съд станал в коридора на търновския конак, където е прочетен обвинителния акт. Прокурорът искал бесило за воеводата Дюстабанов.

Докато бил в търновския затвор, раната му се инфектирала. При една от превръзките, която му направили, от нея била извадена малка костица. Дюстабанов я дал на майка си за спомен, когато тя дошла, за да го види, преди да го обесят.

Осъждането и обесването му станали на 15 юни 1876 г. Турците го попитали къде да бъде изпълнена присъдата – във В. Търново или Габрово. Той отсякъл: „По-добре тук в Търново, защото като по-голям град ще бъде по-салтанатлия“.

В този ден на бесилото увисват Еким Цанков и свещеника Иванчо Петков. Сбъднало се желанието на воеводата да види Цанков как виси пред очите му на въжето. Разказват, че Дюстабанов го ударил с ръка по краката с думите: „Как си? По-спокоен ли си тук? И аз ида при тебе“.

Когато застанал до бесилото дошъл свещеник, който поискал да прочете молитва: „Иди си, дядо попе, аз нямам нужда от молитва“, отсякъл габровецът. Тогава раздал парите, които се намирали в него, простил се с присъстващите и се качил на бесилото с думите: „Бесилката не е позорна за мене“.

Братът на войводата-Васил Дюстабанов разказвал пред Д-р Петър Цончев, че „джелатите, когато туряли примката на шията на Цанката, забелязали за пръв път, че вместо инстинктивно вдигане на тялото нагоре, както всички обесени са правили, той се снишил и снемал главата си по-долу, за да го хване по-добре и по-скоро въжето“. Това се случило на мястото, където днес е паметника на обесените в старата столица.

Костите му са пренесени в Габрово през 1881 г. и са съхранявани в голямата гробница под камбанарията на черквата „Св. Благовещение“, в някогашният Девически манастир, който днес е съборен. А после са преместени в Соколския манастир. Черепът му престоява там до лятото на 1976 г. През декември на същата година е предаден на Окръжния исторически музей в Габрово за реставриране, консервиране и с предложение да се направи пластична антропологична реконструкция на главата по черепа. Инициативата за това е на проф. д-р Маргарита Тачева от Историческия факултет на СУ и археоложката Кина Койчева, завеждаща отдел „Археология“ при ОИМ – Габрово.

Проф. Йордан Йорданов се захваща с това начинание и установява, че „черепният обем е много голям – 1611,2 кубични сантиметра“. Днес той е запазен в Регионалния исторически музей в Габрово. Цанко Дюстабанов е една от първите личности от българското Възраждане, на чиято глава е направена антропологическа реконструкция.

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *