Буреносният ноември 1989 г. Горбачов лично притиска Живков за оставката му

Сподели статията с твоите приятели:

Двама души – бивши члeнoвe нa Пoлитбюрo нa ЦК нa БКП, кoитo ca учacтвaли в плeнумa нa ДECEТИ нoeмври 89-a, ca все още сред живите. ГЕОРГИ АТАНАСОВ – пo тoвa врeмe миниcтър-прeдceдaтeл, който води зaceдaниeтo на ЦК на БКП.

И 

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ, който оттогава до днес запазва мълчание за събитията, разтърсили преди 31 години държавата ни.

 

За първи път в Епицентър.бг се публикува разказът на Георги Йорданов и оценката му за Тодор Живков, Андрей Луканов, Петър Младенов, Виктор Шарапов, Михаил Горбачов.

От първо лице зад кулисите на промяната и излъганите надежди:

 

Буреносният ноември преваляше. Обществените вълнения нарастваха. Противопоставянето и разделението тресяха държавата и народа.

 Илюзията и надеждата за райски дни ставаше все по-ослепителна. Ала на хоризонта продължаваха да се стелят мъгли, през които взорът не виждаше по кой път се поема.

 Изведнъж в страната нахлуха отвън сили и лица с предварително написани назидания и рецепти за лек на раздрусаното общество, чиито вътрешни защитни сили слабееха и тлееха.

 Неканени, нежелани гости намериха достатъчно хора, които се преобразяваха за часове и безропотно, като папагали, започнаха да повтарят външните нравоучения и намерения. Стоях на тоя бурен политически кръстопът, обладан от мисълта, че трябва да взема за себе си крайно решение”.

 

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ

 

Краят на 80-те години на XX век е белязан от залеза на социализма в СССР и Източна Европа. Тоя исторически факт с всемирно значение, който е естествена последица от обективни и субективни причини, коренно промени обществено-политическата обстановка и в нашата страна. Събитията в българската държава след 1989 г. продължават да се определят като преход към демокрация и свободно пазарно стопанство.

 

РЕСТАВРАЦИЯ ИЛИ ПРЕХОД

 

По мое мнение тия бурни социални сътресения, които промениха живота на милиони хора, по своята същност са реставрационен процес, а не преход. Защото преходът е преминаване от етап в етап в еднородна икономическа и политическа среда. У нас се извърши исторически поврат от държавен социализъм към капитализъм. За дълбоко съжаление – към първичен, неоколониален, глобализиран капитализъм.

 

Продължавам да мисля, че преди 30 години и в България се извърши своеобразна безкръвна контрареволюция. Разбира се, това не е чудо на чудесата. 

 

Разбира се, за падането на социализма допринесоха вътрешните му противоречия, липсата на реални икономически гаранции, че достъпните социални придобивки никога не ще секнат. Крайно вредна, разрушителна се оказа и грубата, идеологизирана докрай политика на САЩ и западните им съюзници срещу СССР и нашата социалистическа общност.

 

Може дълбоко да се съжалява, че първоначалните очаквания, които породи политиката на Михаил Горбачов за преустройство и гласност, за „повече социализъм“, не се сбъднаха. Вътрешните структурни несъвършенства и противоречия на социализма, особено в икономиката, не само че не се преодоляха, а в някои отношения дори се задълбочиха…

…..

 

МАСОВОТО ИЗСЕЛВАНЕ НА МЮСЮЛМАНИ

 

1989 г. не донесе бодро настроение. Наскоро образуваните Клуб за гласност и преустройство и други неформални групи даваха критични сигнали. Радиостанциите „Свободна Европа“, „Дойче веле“ и западни средства за масово осведомяване излъчваха интервюта на инакомислещи интелектуалци. Независимо от благосклонното отношение на Запада към Михаил Горбачов процесът на надпревара в превъоръжаването продължаваше.

Промените във върховете на властта в Полша, Чехословакия, Унгария насърчаваха критичните изяви на обществени среди и у нас.

Сериозно неблагоприятно отражение даде и масовото изселване на повече от 300 хиляди мюсюлмани. Това беше истинско изтичане на кръв, производителна сила и интелект от нашия народ.

В Централния комитет на БКП и в Министерския съвет на НРБ постъпваше информация за отрицателни бележки на представители на съветското посолство, на учени и политици от Москва. 

 

ЖИВКОВ: ГОРБАЧОВ НЕ МЕ ОБИЧА!

 

На 9 юни бях на разговор при Тодор Живков. Казах му, че според мен след изселването на повече от 300 хиляди мюсюлмани, което стана световна тема, и критиката от Москва, че не се преустройваме, крайно необходимо е той да направи работна делова среща с Михаил Горбачов. Тодор Живков, нервен и зачервен, както става, когато е възбуден, отговори: „Той не ни обича, той не ни обича… Бях упорит и като му дадох примери кой какво е казал в Москва срещу България, Живков престана да пие кафето си, стана, заразхожда се и после извика: „Той ме мрази, той ме мрази…“

Не зная дали нашият разговор му е повлиял. Сигурен съм, че за критичните оценки по отношение на България е имал достатъчно информация – далеч по-голяма от тази, която споделих с него.

 

На 23 юни 1989 г. Тодор Живков замина на еднодневна визита в Москва. Изпратихме го в 8,30 ч. сутринта, посрещнахме го в 8,30 ч. вечерта. Слезе от самолета според мен възбуден. По бодрото му настроение останах с впечатление, че срещата с Михаил Горбачов е преминала успешно. 

 

Дълго говорихме по въпроса за започналото масово изселване на турците и за мерките, които сме принудени да вземем, за да не се разстрои производственият процес в редица области на страната. Другарят Горбачов бе изненадан и силно се впечатли, когато му казах, че съм открил, че най-важните ни старопланински проходи са населени с мюсюлмани, които постоянно гледат към Турция.“, разказа Живков.

 

Той обърнал внимание на изострянето на отношенията между двете страни, предизвикано от намесата на Турция във вътрешните работи на България.

Михаил Горбачов съобщил, че два дни преди това съветският посланик в Анкара Чернишов е донесъл специално послание от Тургут Йозал, в което турският премиер моли съветския лидер при срещата си с др. Живков да съдейства за преговори между България и Турция.

Йозал казал, че може да приема ежегодно не повече от 30 000 души. Живков отговорил, че българската страна е съгласна за среща, но без предварителни условия и без предварителен дневен ред. Той съобщил, че поръчал на нашия посланик в Москва да се срещне с турския посланик и да му предаде откровено и категорично, че от това, което става сега между България и Турция, е заинтересована трета страна, заинтересовани са американците. Живков дал съгласие Михаил Горбачов да предаде отговора му на Тургут Йозал.

  

В края на срещата Тодор Живков се обърнал с молба към Михаил Горбачов: ако той и съветското ръководство имат претенции към българското ръководство и лично към него, да ги изложат. Горбачов отговорил, че нито той, нито съветското ръководство имат каквито и да било претенции. Нещо повече, те напълно подкрепят курса, който провежда БКП и българското ръководство начело с др. Тодор Живков по преустройството в нашата страна и пожелава на българския народ по-нататъшни успехи. 

 

ГОРБАЧОВ НАСЪРЧАВА СВАЛЯНЕТО НА ЖИВКОВ

  

Събитията у нас само след няколко месеца доказват, че Михаил Горбачов е бил неискрен; разговорът, който е провел, и оценките, които е дал за Тодор Живков, са били „прах в очите“. Допускам, че Михаил Горбачов умишлено е провокирал Тодор Живков. Уверява го, че го разбира и подкрепя, за да го тласне към нови крайни мерки за укрепване на едноличната му власт. Този случай е още едно потвърждение, че във взаимоотношенията между двамата лидери има прояви на лукавство и заблуда.

 

Защото само няколко дни след това, на 8 август 1989 г., когато в Букурещ заседава Политическият консултативен съвет на Варшавския договор, Михаил Горбачов разкрива истинските си намерения.

Той се среща с Петър Младенов и Добри Джуров. Насърчава ги да участват в свалянето на Тодор Живков. Срещата се осъществява в отсъствието на Георги Атанасов, който също е в румънската столица. Тоя своеобразен потаен план, за който пише и ген. Георги Милушев, не остава скрит от зоркия поглед на румънски и съветски разузнавачи. 

Тодор Живков вероятно бе повярвал в искреността на своя колега и енергично се зае да провежда нови инициативи за укрепване на своето еднолично ръководство.

 

Д-Р ЧИРКОВ: СЪСТОЯНИЕТО НА ЖИВКОВ Е СЕРИОЗНО ВЛОШЕНО

 

Дойде месец август. Тодор Живков се оттегли на почивка в Евксиноград. 

В обществената атмосфера се носеха слухове и разговори, които създаваха впечатление, че сме пред близка голяма промяна.

Проф. д-р Александър Чирков, когото привлякохме, за да пренесе у нас световния опит в сърдечната кардиохирургия, заедно със своя колега, известния проф. д-р Сатър от ФРГ, направиха цялостен преглед на здравословното състояние на нашия първи ръководител. Проф. Чирков ми сподели: „Състоянието на Живков е сериозно влошено. Той едва ли ще може да полага енергични усилия. Засега по-важно е да прилага режим на почивка.“

 

Очевидно бе, че екипите, които обслужваха Тодор Живков и бдяха над здравословното му състояние, се престараваха. Забелязваше се, особено на следобедни заседания на Политбюро, че той бе видимо изморен, неконцентриран, раздвоен.

 

Специалните служби ни подаваха информация за антипартийни настроения, поощрявани от примерите за преустройство в Съветския съюз и в други източноевропейски страни.

В центъра на София бяха заловени позиви с надписи „Долу Тодор Живков!“.  

Отклонявах съвети да подам оставка, като направя изявление по телевизията. Решително отхвърлях подобни внушения; подозирах, че те са подсказани от лица на друга страна.

Моето твърдо решение беше: няма да участвам даже в разговори, още по-малко в каквито и да са действия срещу Тодор Живков. Тогава съзнавах, а и досега мисля, че е грозно и нечестно да се играе по чужда свирка. Нашите национални проблеми могат да се решават най-добре не от външни фактори, а от далновидни българи, които с воля отстояват националния интерес, честта на държавата. 

 

Надявах се, че на предстоящия партиен конгрес през пролетта на идната година Тодор Живков сам ще направи назрялата решителна стъпка. Отчитах и влошеното му здравословно състояние, за което проф. д-р Александър Чирков доверително ми съобщи.

 

Имаше неколкократни подхвърляния от Тодор Живков и негово писмено заявление до Политбюро, че има намерение да се оттегли, да подаде оставка. Изключвах възможността въпреки проблемите в страната и ширещите се слухове за голяма предстояща промяна да се намерят смелчаци, които може да организират насилственото му сваляне от най-високия пост. 

 

ПО СТЪЛБАТА НАДОЛУ

 

Тодор Живков наистина беше уморен. Въпреки това повече от тридесетгодишното му положение на първи фактор в ръководството на страната подсилваше неговата самоувереност, че е непоклатим на върха. Вярно е, че той беше силно пристрастен към личната власт. Полагаше прекалени усилия да я укрепва чрез структурни и кадрови промени. Имаше склонност да се увлича, превръщайки хрумвания в решения. Но всичко това не е основание да се отричат големите негови заслуги като български държавник. Според мен приносът на Тодор Живков за напредъка и модернизацията на отечеството е далеч, далеч по-голям от неговите политически грешки. Нали и древните казват: Errare humanum est  (Човешко е да се греши).

 

А и морални подбуди бяха в основата на моята добронамереност и лоялност към Тодор Живков. Логично беше, след като участвахме в управлението начело с него, да споделяме не само сполуките, а и заедно да вършеем тръните, както се изразява народът. Тая моя твърда позиция не се повлия нито от слухове, нито от примамливи предложения.

 

Едва когато в началото на ноември разбрах, че Тодор Живков категорично настоява да бъде освободен от заеманата най-висока длъжност, прецених, че мога да подкрепя това негово волеизявление. Независимо от причините, които са го породили. 

 

И досега съм убеден, че Тодор Живков много по-рано можеше да приложи принципа на мандатността и към себе си.

В книгата „Откровения“ публикувах докладната ми записка от 8 май 1986 г., в която му предлагам и у нас да се вселяват демократичните принципи за мандатност. Отначало той прие предложението, ала много скоро на заседание на Политбюро на ЦК на БКП заяви: „Най-напред ще пристъпим към мандатност на секретарите на първичните партийни организации. Последователно – и на партийните комитети. Що се отнася до генералния секретар, оттук нататък той трябва да изкара два мандата, което означава, че ще ме търпите до още два конгреса, т.е. до началото на следващия век.“ И приключи обсъждането на проблема с характерния си гърлест смях. 

 

Ала неумолимото време не обърна внимание на прогнозата и намеренията на нашия генерален секретар.

Политическото цунами от мощни геостратегически сътресения заля и българските простори.

 

МЕСЕЦ НОЕМВИ 1989 ВЕЧЕ Е ЗАПИСАН В ИСТОРИЧЕСКАТА ЛЕТОПИС

 

За десетина есенни дни станаха събития, които бележат коренна промяна в обществено-икономическото развитие в Европа и у нас.

На 9 ноември 1989 г. под напора на негодуващи граждани в ГДР и Западен Берлин беше срутена Берлинската стена.

 

На 10 ноември пленумът на ЦК на БКП прие оставката на Тодор Живков като генерален секретар на ЦК на БКП и избра на негово място Петър Младенов. С този крупен политически акт приключи социалистическият етап в развитието на България.

Съвременници сме на политически обрати, които оказаха трайно въздействие върху съдбата на милиони хора и измениха характера на българското общество за десетилетия напред.

В края на октомври 1989 г. в София се провеждаше голяма международна екологична конференция.

Присъстваха министри от Европа и влиятелни политици от САЩ и други страни.

 

На 2 септември в ловната хижа в Правец Тодор Живков е обсъждал с вицепремиера Петко Данчев и директора на Българската народна банка Васил Коларов основни икономически въпроси. П. Данчев и В. Коларов впоследствие ми разказаха за впечатленията си от тая важна среща.

 

Разисквали възможности за изход от новата ситуация. М. С. Горбачов вече бе наложил други условия в СИВ: взаимното разплащане да не се извършва чрез преводната рубла, а да се осъществява на международни цени. Тодор Живков ги е консултирал и по теми, които щял да развива на пленума на ЦК на БКП, насрочен за 10 ноември. – Той бързаше да приключи навреме, защото имаше насрочена важна среща със съветския посланик Виктор Шарапов в Банкя – припомни си Васил Коларов.

На другия ден премиерът Георги Атанасов ме покани в кабинета си. На бял лист написа: „Адаш, тези дни ще има заседание на Политбюро, на което началството ще подаде оставка. Мисля, че е добре да се изкажеш“.

 

Поклатих глава за съгласие. Часове след това и Андрей Луканов поиска да се срещнем. Предложи да разговаряме в коридора на Министерския съвет. Съобщи, че на срещата между Тодор Живков и посланика на СССР Виктор Шарапов Живков казал: „По-добре е да си подам оставката…“. Шарапов му отговорил: „Това Ви прави чест и ще бъде много достойна постъпка“.

 

ЛУКАНОВ: ТРЯБВА ДА ЧАКАМЕ  ЖИВКОВ ДА ОБЯВИ ОТТЕГЛЯНЕТО СИ

А. Луканов продължи: „Така че на предстоящото заседание на Политбюро, преди насрочения за 10 ноември пленум, трябва да очакваме др. Тодор Живков официално да обяви оттеглянето си. Надявам се, че и ти ще се изкажеш в подкрепа на това му решение…“.

Същия ден имах продължителен разговор със заместник генералния секретар на ООН и изпълнителен директор на Програмата за околната среда на Световната организация д-р Мустафа Толба. Вечерта дадох прием на участващи в Екофорума министри на екологията от Европа.

 

Събота, 4 ноември, за мен отново бе работен ден. Извърших проверка на изпълнението на правителствени решения, свързани с търговското и здравното осигуряване. Бях на погребението на бившия министър на химията Георги Павлов.

 

В 16 ч. в зала „Георги Кирков“ на Партийния дом се състоя тържествено събрание по случай годишнината на Великата октомврийска социалистическа революция. Докладчик беше Гриша Филипов – член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП.

С Андрей Луканов бяхме на втория ред, непосредствено зад Тодор Живков и посланик Виктор Шарапов.

 

Преди откриване на тържественото събрание забелязах промяна в настроението на Тодор Живков. Той бе смръщен. Поздрави участниците в деловия президиум необичайно, хладно. Прецених, че е потънал в дълбок размисъл във връзка с решението да се оттегли от властта, което обявил пред съветския посланик. След доклада приветствено слово произнесе посланикът на СССР Виктор Шарапов. Слушах разсеяно неговата реч.

 

ПОСЛАНИК ШАРАПОВ НЕ ПРОИЗНАСЯ ИМЕТО НА ЖИВКОВ В ОФИЦИАЛНАТА СИ РЕЧ

 

По едно време Андрей Луканов ме побутна, надвеси се и ми прошепна:Разбра ли? Шарапов изобщо не произнесе името на другаря Живков“. Сепнах се. Това ставаше за пръв път. Във всяка публична изява на ръководители на СССР или на техни посланици в София се съдържаха и похвални слова за нашия първи партиен и държавен ръководител.

 

Тодор Живков излезе навъсен от събранието. Покани посланик Шарапов да го последва за разговор.

 

Съзрях и бившия посланик на СССР в България Владимир Базовски. С него бяхме в близки отношения. Видя ми се коренно променен.

 – Разбрах, че успешно е приключила твоя дипломатическа мисия в Кувейт – каза ми той. – Едва ли е трябвало да се ангажираш…

 – Защитих нашия национален интерес… Нима българската съдба вече не ви засяга?

 Той многозначително замълча. Това бе достатъчно, за да се убедя, че Владимир Базовски, който продължаваше да е член на ЦК на КПСС и оглавяваше митниците на СССР, не е дошъл случайно.

Няколко дни след това, на приема в съветското посолство на 7 ноември, присъстваха и други гости от Москва, свързани с България.

 

На следващия ден бях в Сливен. Връчих висока държавна награда – орден „Народна република България“ – първа степен, на Сливенския митрополит Йоаникий. Присъства целият Свети синод начело с патриарх Максим. До късно вечерта в Алпийския дом в подножието на Сините камъни в приятелска обстановка митрополитите се веселиха, пяха и споделяха спомени от младите си години в семинарията и в Духовната академия.

 

Най-активен беше Неврокопският митрополит Пимен. Той се изявяваше като своеобразен доайен, тъй като преди години много от сегашните висши духовници са били негови семинаристи. Бързам да споделя, че по неизвестни за мен причини митрополит Пимен след 1990 г. оглави разкола в Българската православна църква.

На 6 ноември кумувах на бракосъчетанието на Стефка Костадинова – световната рекордьорка на висок скок, с нейния треньор Николай Петров. Сватбеното веселие, което бе породило голям интерес в града под тепетата, ме избави от мислите, свързани с предстоящите големи събития.

На следващия ден – 7 ноември, А. Луканов отново подробно ме информира за разговорите, които посланик Шарапов провежда с него и други другари за предстоящата оставка на Тодор Живков. В 11 ч. положихме венци пред паметника на Ленин в центъра на София. Забелязах възбуда по лицата и поведението на Георги Атанасов, Добри Джуров, Петър Младенов, Андрей Луканов, Димитър Станишев…

Вечерта в 18 ч. посланик Виктор Шарапов даде голям прием в посолството на СССР. Тодор Живков се появи със закъснение, придружен от внучката си Жени Живкова. Внимателно го наблюдавах. За пръв път той не беше одухотворен. Почти не разговаря с присъстващите и се оттегли с посланик Шарапов. Може би и поради слухове за неговата оставка приемът приключи без обичайното бодро настроение.

8 ноември също бе напрегнат работен ден. Заседание на Бюрото на Министерския съвет обсъди плана и бюджета за 1990 г. Със съветници извършихме проверка на решения на правителството. По-голямата част от деня премина в срещи, свързани с изпълнението на програмата за решително подобряване на вътрешния пазар още от началото на новата 1990 г.

 

Срещнах се с министъра на земеделието и горите Георги Менов и с колегиума на министерството, с председателя на Националния аграрно-промишлен съюз Желю Добрев, с ръководствата на стопанските обединения „Родопа“, „Млечна промишленост“.

С Андрей Луканов разисквахме вноса на стоки в рамките на утвърдените от Политбюро и Министерския съвет 150 милиона долара.

За 9 и 10 ноември – двата дни, през които се решиха съдбовни въпроси, свързани с бъдещето на България, подробно пиша в книга втора от поредицата „Притаени мигове“ – „Откровения“. Там са приложени протоколът от заседанието на Политбюро на 9 ноември и записки от дневника ми на девети и десети ноември 1989 г.

 

ЗАСЕДАНИЕ НА ПОЛИТБЮРО НА 9 НОЕМВРИ РЕШАВА ЗА ОСТАВКАТА НА ЖИВКОВ

И тъй, всичко се реши на това заседанието на Политбюро на 9 ноември от 17 до 19 часа. Тодор Живков каза: „Преди известно време направих писмено предложение да бъда освободен като генерален секретар на партията. Сега отново поставям този въпрос и смятам, че на утрешното заседание на ЦК той трябва да се включи в дневния ред“.

 

Посочи и причините: „… Стоя вече повече от 30 и няколко години начело на партията и държавата. Наближавам 80. Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение“. Сподели, че преди време за поста е обсъждан Георги Атанасов. „Оттогава мина доста време. Правилно е всеки от вас да се спре на кандидатура…“

 

Милко Балев го запита отчита ли обстановката сега, на което Живков отговори: „Отчитам я. Навсякъде обстановката е сложна. Аз свърших по този въпрос“.

Веднага след него говори Георги Атанасов. Той каза, че „приема предложението на другаря Живков като политически целесъобразно и обективно назряло“. Помоли кандидатурата му за генерален секретар „да не се има предвид и да не се обсъжда“. Заяви: „Предлагам да се обединим около кандидатурата на др. Петър Младенов“.

Димитър Стоянов подчерта, че сега научава за предложението и е изненадан и притеснен. Предложи: „разтоварване на другаря Живков, да се създаде по-добра организация, но до конгреса да не правим промени“.

Стоян Овчаров подкрепи решението като отговарящо на интересите на народа и на необходимостта „да поддържаме стратегическо сътрудничество със Съветския съюз“.

Андрей Луканов: „… Мисля, че това предложение на другаря Живков му прави чест… Трябва да изразим благодарност на другаря Живков и да вървим напред, да осигурим единство на ЦК, по-нататъшно сплотяване на партията“. Сподели, че „може би от всички най-добре познава другаря Младенов“, и подкрепи неговия избор.

Пенчо Кубадински: „… Щом другарят Живков сам поставя въпроса да бъде освободен и излага мотиви, мисля, че трябва да уважим това негово искане. Той доста сериозно е преосмислил и оценил обстановката… Другарят Петър Младенов притежава качества както по произход, така също е доказал качества и в своята дейност…“. Другарят Живков „като държавник в историята на България, в този откъс от време е запълнил един исторически отрязък от развитието на социализма у нас“. Той намекна, че „физическото състояние на Петър Младенов може би не е добро…“.

Начо Папазов: „… Мисля, че в случая другарят Живков, когото ние дълбоко уважаваме като държавник, стоял начело през една цяла епоха в развитието на България, постъпва съвършено мъдро и правилно. Обстановката у нас е такава, че се налагат промени“.

 

Той също одобри кандидатурата на П. Младенов за генерален секретар на ЦК на БКП.

 

Добри Джуров каза, че „трябва да отидем към приемане оставката на другаря Живков. Разбира се, трябва по човешки, без превзетости, без чувства, но с човешко отношение да се отнесем към неговото дело. Никой няма да е в състояние да отрече това голямо дело…“. Той също подкрепи кандидатурата на Петър Младенов за най-високата длъжност.

 

Между другото аз казах: „… Дълбоко съм убеден, че другарят Тодор Живков отговорно е обмислил предложението си да подаде оставка. Смятам, че решението му е достойно и целесъобразно“. „Като приемаме оставката на другаря Живков, имаме достатъчно основание да му изкажем искрена благодарност… Без съмнение историята ще даде безпристрастна и вярна оценка за неговите заслуги за социалистическата модернизация на България…“

 

Подкрепих Георги Атанасов, който не пожела да се обсъжда неговата кандидатура, и предложи Петър Младенов да бъде избран за генерален секретар на ЦК на БКП. Продължих: „Искам да заявя пред вас, моите другари от Политбюро: готов съм още сега да се оттегля от длъжностите, които заемам в партията и държавата. Защо да не дадем път на нови лица…

 

Хората очакват от нас да дадем пример на скромност и отговорност. И на готовност да отворим простор за изява на личности, които ще сътворят полезни дела…“. И още: „Питам се: защо в КПСС, в нашите комунистически партии естествените промени в ръководството се превръщат в драми, понякога дори „в панаири на суетата“?“
Тодор Живков ме прекъсна: „Това не бива да го допускаме!“.

 

Припомних „… как лица, заслужаващи признателност, се обливат с кал и хули. Дано със сегашната промяна във върха дадем доказателства за справедливост и цивилизованост…“.

Тодор Живков заключи: „Другари, да смятаме, че приемаме решението. Аз бих предложил да се обединим около това…“.

Поради желанието и на други да се изкажат заседанието продължи след почивка от 20 минути.

Григор Стоичков се присъедини към общото мнение и предложи: „… Още тази вечер трябва да се информира ръководството на КПСС. Може би другарят Живков да извика съветския посланик да го информира. Нека все пак КПСС да научи от нас, а не от западните радиостанции“.

Оказва се обаче, че Тодор Живков е изпреварен. Начаса след заседанието няколко души избързали да отнесат в съветското посолство очакваната вест.

 

ЖИВКОВ ЛИЧНО ПРЕДАВА ВЛАСТТА НА ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

 

Изказванията продължиха в следния ред:
Емил Христов: „Съгласен съм с двете предложения… Не бива да позволим да бъдат оплюти ценностите на социализма“.

Йордан Йотов се присъедини към изказаните мнения и подкрепи оформеното решение за промяна. Той подчерта, че: „Преустройството в някои страни измени своята посока – от посока към развитие на усъвършенстване на социализма преустройството се измени и взе посока към реставрация на капитализма“. Каза още: „Подкрепям оформилото се общо становище за другаря Петър Младенов, само с една забележка: с тази обща подкрепа да не го поставим в условия, в които неговото здравословно състояние да се влоши…“.

Милко Балев накрая се присъедини към мнозинството. Припомни за Априлския пленум. Заяви: „Толкова години съм израсъл под крилото на другаря Живков, толкова години бях и началник на неговия кабинет. Другарят Петър Младенов също под това крило израсна“.

Петко Данчев и Васил Цанов одобриха с по няколко думи оформящото се решение.

Димитър Стоянов повторно взе думата и се присъедини към общото мнение: „… Смятам, че сега повече от всеки друг път се налага обединяването на нашите усилия около новия генерален секретар“.

Петър Младенов в приповдигнато настроение между другото заяви:Другарят Тодор Живков – това е етап в историята на БКП, и то славен период, голям период, който, както и да се опитват, каквото и да правят да го зачеркнат някои, да го очернят, не биха успели… Това е развитието на съвременна България… Тодор Живков – това е олицетворение на партията, на всичко, което е направено досега и което сигурно ще се прави дълго време… Така или иначе, ние сме негово творение, в определена степен всичките положителни качества, които може да имаме сега, и с недостатъците, които сме имали заложени у себе си… Аз мисля, че ние имаме цялото основание на пленума да изкажем дълбока благодарност за всичко, което той е сътворил в историята на България, в историята на нашата партия, в историята на социализма… Благодаря на всички за това, че казахте, че мога да бъда генерален секретар. Всеки от нас може да бъде. Партията ни е създала такива кадри, че всеки може да бъде“.

Тодор Живков заключи, като се обърна към Петър Младенов: „Ти поемаш ръководството сега, но още не те е избрал Централният комитет…“.

В съответствие със строгата партийна дисциплина и многогодишната практика пленумите на Централния комитет преутвърждаваха решенията на Политбюро. Така беше и на заседанието на Централния комитет на БКП, проведено в Дом 1 на комплекс „Бояна“.

 

В книгата „Откровения“ подробно описвам събитията на 10 ноември. Ще припомня само, че на предобедното заседание Тодор Живков повтори основните моменти от тезисите за насрочения пленум, които бяха публикувани на 29 октомври във вестник „Работническо дело“. Изказаха се само няколко другари. Заседанието протече вяло. Слуховете за решението на Политбюро от предната вечер бяха вече известни за по-голяма част от участниците във високия партиен форум.

 

ЗАКРИТО ЗАСЕДАНИЕ НА ЦК НА БКП. ЖИВКОВ Е В ПОТРЕС. ПОГЛЕДЪТ МУ Е БЛУЖДАЕЩ

10 ноември. В 15 ч. започна закритото заседание на Централния комитет, ръководено от Георги Атанасов.

Димитър Стоянов прочете предложението на Политбюро за смяната на генералния секретар. Изказаха се няколко души, които подкрепиха оставката на Т. Живков.

Но акад. Николай Ирибаджаков предложи поради изключителната важност на длъжността генерален секретар окончателното решение да се вземе след двадесетина дни на друго заседание на Централния комитет.

Даде се почивка. Оживлението бе необикновено. Академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров и Панталей Зарев ми казаха, че са отказали на Тодор Живков да се изкажат.

Академик Илчо Димитров ми съобщи, че за същото агитира и Гриша Филипов.

Героите на социалистическия труд Ради Кузманов, Стефан Рангелов, Константин Джатев и Тенчо Кънев също отказали на Милко Балев да се изказват.

Георги Атанасов не даде думата на Тодор Живков. Непоклатимият досега лидер изпадна в жалко положение. Главата му клюмна, устните му увиснаха. Неговият блуждаещ поглед изразяваше изненада, объркване, дълбок духовен потрес. Той едва ли чу благодарствените думи и високата оценка, която му даде неговият довчерашен подчинен Петър Младенов, заменил го вече на най-високия пост.

На последвалото заседание на Политбюро на ЦК на БКП новият генерален секретар Петър Младенов предложи и ние решихме на Тодор Живков „да се предоставят за обитаване служебна вила в Бояна, лека кола и шофьор, сътрудник, охрана и две лица за здравно и битово обслужване; пенсията му да е равна на заплатата, която получава като председател на Държавния съвет на НРБ“.

Начаса освобождаването на Тодор Живков се превърна в мощен политически и информационен взрив. Продължава да се пише и разказва кой и кога е узнал за голямата новина, породила небивал отглас и силна обществена възбуда в столицата и цялата страна.

Десети ноември се превърна в крупно политическо събитие, в исторически факт.

 

Вече три десетилетия се разпространяват истини и измислици за дълбокия обрат в ръководството на управляващата партия и на държавата.

 

КАК СЕ СТИГНА ДО ОСТАВКАТА, КОЯТО ДОВЕДЕ ДО КОРЕННИ ПРОМЕНИ В ДЪРЖАВАТА

 

Впоследствие и до днес немалко люде, еднакво посредствени и плахи, се самовеличаят като неустрашими борци срещу Тодор Живков и бившата власт. Ала както казва Лев Николаевич Толстой: „Най-големите истини са най-прости“.

 

Налице са предостатъчно доказателства за същността, причините, обстоятелствата, факторите за коренната промяна на 10 ноември 1989 г.

 

Тук ще посоча хронологично обстоятелства, свързани с тоя изключително важен политически процес. 

 

ПИСМОТО НА ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

 

На 24 октомври Петър Младенов изпраща писмо до Тодор Живков и Политбюро, в което протестира срещу реакцията по повод срещата му с американския посланик Сол Полански. Внушава се, че това е главната причина, принудила Тодор Живков да се оттегли от властта.

 

Димитър Стоянов, който бе член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП, подробно пише за историята с писмото на Петър Младенов:
„През последните дни на месец октомври 1989 г. се проведе кратко заседание на Политбюро… Докладвано беше, че до Политбюро е изпратено писмо от Петър Младенов, в което той подлага на остра критика основни страни от вътрешната и външната политика на партията и правителството и най-вече на Тодор Живков; и че си подава оставката в знак на несъгласие с тази политика.

До заседанието на Политбюро аз не знаех, че е изпратено такова писмо, нито неговото съдържание. След кратко обсъждане как да се постъпи при тази обстановка Политбюро реши Пенчо Кубадински като председател на парламентарната група на БКП и аз като член на Политбюро и секретар на ЦК по организационните въпроси да проведем разговор с Петър Младенов. Срещата се състоя в сградата на ЦК. Тя премина в спокойна другарска обстановка. Поставени на обсъждане бяха главно два въпроса.

 

Първият бе, че външната политика, която провежда нашата държава, е разработвана и отстоявана от Министерството на външните работи, чийто министър беше Петър Младенов в продължение на 18 години. Тази политика е утвърждавана от конгресите и пленумите на ЦК на БКП. Не отговаря на истината твърдението в писмото, че България била изолирана от своите съюзници и международната общност.

Вторият въпрос, който поставихме, беше, че при сложната обстановка, в която се намира партията и страната във връзка със събитията в Полша, Чехословакия и Унгария, не бива да се допуска разделение в Политбюро, а обратно – трябва да се обединяваме, за да посрещаме единни настъпващите събития за защита единството на БКП и социалистическата ни държава. Напомнихме му, че предстои подготовката на XIV конгрес на партията, където следва да се решат спорните и кадровите въпроси.

Петър Младенов замълча. Ние му предложихме да оттегли своето писмо и въпросът да бъде прекратен. Петър Младенов прибра писмото и се разделихме спокойно и другарски. След половин час бяхме приети от Тодор Живков и го информирахме за проведения разговор с Петър Младенов…

По-късно под заглавие „Документът, който предизвика 10 ноември“ вестник „Работническо дело“ публикува писмото на Петър Младенов от 24 октомври 1989 г. В него се съдържат тежки обвинения срещу Тодор Живков. Той довел страната до „дълбока икономическа, финансова и политическа криза“; изолирал България от света; оказали сме се „в едно корито с прогнилия диктаторски семеен режим на Чаушеску“. А що се отнася до моралния лик на Живков: „… Той няма да се спре пред нищо, включително и пред най-груби престъпления, тогава, когато се докосват до неговата светая светих – властта му… Не изключвам, че ще се опита да премине и към физическа разправа с мен…“.

Пенчо Кубадински, Продан Стоянов и други, запознати със случая, ми казаха, че заклинанията срещу Тодор Живков липсват в първия вариант на писмото, което очевидно е дописано и доредактирано.

Други източници сочат ролята на съпартизаните на Тодор Живков от бригада „Чавдар“ – Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев. Йордан Йотов и Димитър Станишев, с които бях в отлични другарски отношения, ми разказаха за две срещи с Тодор Живков: първата – в края на месец октомври, а втората – десетина минути преди заседанието на Политбюро на 9 ноември. На първата среща тримата предложили на своя боен другар Тодор Живков да си даде оставката, както били помолени и от посланик Виктор Шарапов. Т. Живков ги изслушал отегчен и им казал: „Добре, добре, ще видим…“.

На втората среща също не им дал никакви уверения, че ще се оттегли. Кратко казал: „Сега имаме заседание на Политбюро, там ще се реши…“. И Йордан Йотов, и Димитър Станишев ми споделиха, че отказът на Живков ги разочаровал, а излизайки от кабинета му, Добри Джуров бил объркан и насълзен. Не е трудно да се разбере това негово състояние.

 

РАЗКАЗЪТ НА ПОСЛАНИК ВИКТОР ШАРАПОВ ПРЕД ЖЕЛЮ ДОБРЕВ.

РАЗГОВОРИ В САУНАТА…

 

Голяма част от истината за оставката на Тодор Живков на пленума на 10 ноември 1989 г. се съдържа в разказа на посланик Виктор Шарапов пред Желю Добрев.

 

Нека припомня, че Желю Добрев е изтъкнат деец на селскостопанската наука и практика у нас. Големи са неговите заслуги за възхода на земеделието в родния му Добруджански край. Знайно е, че резултатите в растениевъдството, животновъдството, хранително-вкусовата промишленост в окръг Толбухин (днешен Добрич) бяха сред най-високите в България и се равняваха с върхови постижения в света.

 

В средата на 80-те години на ХХ век доц. Желю Добрев оглавява Националния аграрно-промишлен съюз. След 10 ноември 1989 г. той е председател на Българо-руската търговско-промишлена палата.

 

На 17 юли 2001 г. след продължителен разговор с Желю Добрев в кабинета му в българо-руския дом на бул. „Евлоги Георгиев“ той ми сподели някои факти за промяната на 10 ноември. Мисля, че е потребно да публикувам най-съществената част от тоя запис, който е в архива ми.

 

„Както знаеш, бившият съветски посланик в България Виктор Шарапов, който редовно те поздравява, в продължение на години беше на работа

като консултант във филиала ни в Москва. Питал съм го неведнъж за ролята му в събитията около 10 ноември.

Една вечер той дойде в квартирата ми. Говорихме за какво ли не. Той си развърза езика и ми заразказва…

– – –

 „…Бях политически помощник на няколко генерални секретари на ЦК на КПСС. Най-напред бях при Андропов, с когото се знаем от

дългогодишната ни съвместна работа в КГБ. После бях сътрудник на Черненко и продължих при Михаил Сергеевич Горбачов… 

 – – – 

У вас се срещах с много хора, наши сътрудници, влиятелни политици и отговорни държавници. Пътувах из страната, водех разговори с местни дейци на различно равнище, с хората в много селища. Разменях мисли и с посланици на други страни. На срещите ми с Тодор Живков внимателно му намеквах, че преустройството, тоест „перестройката“, в България изостава в сравнение със СССР и това се забелязва от ръководството на КПСС и лично от Михаил Сергеевич.

 

Живков бързо и нервно отговаряше приблизително по един и същи начин: „Ние отдавна сме се преустроили, не виждате ли, че хората у нас живеят по-добре, отколкото във вашата страна. И това е, защото вашата перестройка не започна от икономиката, а с политически промени и гласността. А и условията в България са различни, специфични. Ние сме малка страна и не бива абсолютно във всичко буквално да повтаряме вашия опит“.

 

Предадох това по телефона на Михаил Сергеевич. Той остро ме прекъсна. Трябвало да бъда по-твърд и настъпателен и вече да действам с нашите хора в обкръжението на Живков, и тръсна слушалката.

 

Тогава се срещнах с Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров, Димитър Станишев… Те започнаха да ме подпомагат. Много от разговорите водихме в сауната, която се намира в спортния комплекс на посолството. Други наши сътрудници и служители на КГБ и РО работеха по своя линия не само с тези отговорни дейци, но и с по-широк кръг членове на ЦК, интелектуалци, дългогодишни наши приятели и сътрудници. Журналистите ни също се включиха и активираха връзките си със свои колеги, приятели и познати.

 

Започнаха да се появяват отделни изблици на недоволство срещу Тодор Живков и управлението му. Учреди се Русенският комитет, Комитетът за гласност и преустройство. Появиха се плахи критични материали в някои вестници – „Народна култура“, „Литературен фронт“, публикации по линия на самиздат и т.н. Но Живков и ръководството бързо овладяваха положението и укрепваха властта си. Не помогнаха и икономическите ограничения, които СССР по личното нареждане на Горбачов наложи на България.

 

Става дума за рязко намаляване на доставките на суров нефт и за прекъсване на субсидията от около 500-600 млн. долара за компенсация на цените на българските селскостопански стоки.

 

Отново позвъних на Михаил Сергеевич и го уведомих за трудностите, които срещам и не мога да преодолея. Той избухна, попита ме кога ще стане промяната и затръшна слушалката. Нямах друг изход, освен отново да се обърна към нашата група.

 

– – –
Андрей се извъртя, навярно се уплаши и ми каза да накарам чавдарците – Джуров, Йотов, Станишев, да притискат Живков, за да си подаде оставката. Джуров се съгласи, а също и Станишев, който ме увери, че Йотов няма да откаже да бъде с тях на разговора с Живков.

 

Междувременно бе насрочен и пленум на ЦК на БКП, а тезисите на Живков за него бяха публикувани още на 29 октомври. Получих указания смяната на Живков да стане на този пленум, не по-късно. Но на 30 октомври в Кувейт България и Турция подобриха отношенията си, а ние много разчитахме на негативен резултат. Комюникето, което подписаха Георги Йорданов и Месут Йълмаз, постави основи за подобряване на отношенията между двете съседни страни, което ще се отрази в протокол при втората среща между двамата в края на ноември. Това укрепваше позицията на Живков.

 

Наложи се да действам бързо. Михаил Сергеевич чакаше резултат, тоест, положително решение. На среща с Тодор Живков той подхвърли, че може би ще е по-добре, ако си подаде оставката. Отговорих му: „Това ще е достойно и ще Ви направи чест.“ Той се смути, но повече нищо не каза. Информирах „нашите хора“ и отново ги призовах да действат. Смяната трябваше да стане на пленума на ЦК, насрочен за 10 ноември.

 

От Москва пристигнаха няколко другари, които са запознати с положението в България. Сред тях бе и бившият посланик в НРБ Владимир Базовски. Те бяха в близки отношения с български дейци и се включиха в дейностите, свързани с предстоящия пленум на ЦК. 

На събранието в зала „Георги Кирков“ след основния доклад за ВОСР поднесох приветствие, без да спомена името на Тодор Живков. Това бе прецедент и направи силно впечатление.

 

Веднага след това Живков, който бе много потиснат, ме покани в кабинета си. Разговорът ни бе тягостен и за двамата. Той ме увери, че на пленума след няколко дни – на 10 ноември, ще си даде оставката, но преди това ще внесе въпроса за решаване в Политбюро. Тягостно премина и посещението му в нашето посолство в чест на празника. Много от поканените питаха „какво става?“.

 

Заседанието на ПБ се проведе вечерта на 9 ноември. Веднага след това нашите хора – Луканов, Младенов, Джуров, Станишев, Овчаров и др., бързаха да ми съобщят, че всичко е преминало както трябва.

 

Позвъних на Горбачов, той остана доволен, но отново остро ми заповяда: „Утре и нито час по-късно!“.

 

На другия ден пленумът на ЦК на БКП освободи Живков и избра за генерален секретар Петър Младенов. Развоят на събитията след това ти е добре известен. Това е истината… “

При други разговори с Виктор Шарапов – каза Желю Добрев – разбрах, че отношението му към Андрей Луканов се е променило. Даваше да се разбере, че не е доволен от него и на моменти се изказваше отрицателно за ролята му след 10 ноември, намеквайки, че го е подвеждал по кадрови и други важни решения.“

 

Разказах на Желю Добрев за срещата, която имахме с посланик Виктор Шарапов и съветника в посолството Кияшко на 12 юни 1991 г. Тя трая около два часа. Бяхме с Добри Джуров и Начо Папазов. Те ме помолиха да поставя острите въпроси за политическите процеси в България, за пасивната съветска позиция срещу хулите за българо-съветското сътрудничество, за американската експанзия у нас, за негативната роля, която играе Андрей Луканов… На няколко пъти Кияшко се обръщаше към Шарапов: „Нали ви казвах?“.

 

И така, фактите недвусмислено утвърждават безспорната истина: смяната на Тодор Живков се извърши по негова молба. Това му решение бе предизвикано поради острото социално напрежение в страната, по лични причини и съгласно волята на генералния секретар на ЦК на КПСС Михаил Сергеевич Горбачов.

 

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ ЗАПОЧВА КОРЕННА ПРОМЯНА. ЧИСТКАТА

 

Още в първите дни след 10 ноември ставаше очевидно, че под ръководството на Петър Младенов се започва коренна преоценка на досегашния политически курс. На заседанието на Политбюро на 13 ноември, на което бе насрочен пленумът на ЦК на БКП на 16 ноември, Петър Младенов ни информира за продължителния си разговор по телефона с Михаил Горбачов.

 

Политбюро реши „да се одобри направеният общ извод от разговора за необходимостта и занапред БКП и КПСС да работят за разширяване на връзките между НРБ и СССР, за укрепване на българо-съветската дружба и за взаимодействие в осъществяване на революционното преустройство в двете страни в интерес на нашите братски народи“.
На заседанието се прие решение „насрочените за ноември конгреси на Народната просвета, на науката, висшето образование и културата да се отложат“. Отмени се решението на Секретариата на ЦК на БКП „за провеждане срещи на Политбюро със студенти и преподаватели на студентския празник“.

Прие се и предложението на председателя на Контролно-ревизионната комисия на ЦК на БКП Начо Папазов „да се възстанови членството в БКП без прекъсване на партийния стаж на Борис Спасов, Георги Мишев, Георги Тамбуев, Иван Джаджев, проф. Иван Николов, Иван Марев, Копринка Червенкова, Мария Бойкикева, Недялко Белев, Николай Василев, Соня Бакиш, Христо Симеонов и Чавдар Кюранов“.

Политбюро на ЦК на БКП реши също така да се изменят някои протоколни правила и церемонии с участие на партийното и държавно ръководство, както и да се прекратят срещите, организирани в различни градове на страната, на председателя на Държавния съвет на НРБ с ръководителите на дипломатическите мисии, акредитирани в нашата страна.

Заседанията на Политбюро се провеждаха необичайно често, в интервал от по няколко дни. Още на пленума на ЦК на БКП на 16 ноември стана ясно, че Петър Младенов е получил съгласие от Михаил Горбачов за кадровите решения, които се приеха. Като членове на Политбюро и секретари на ЦК бяха освободени Гриша Филипов, Милко Балев и Димитър Стоянов. Петко Данчев бе освободен като кандидат-член на Политбюро и член на ЦК.

Отстранени бяха Стоян Овчаров – като кандидат-член на Политбюро, Васил Цанов и Емил Христов – като секретари на ЦК на БКП.
„По целесъобразност“ от състава на ЦК на БКП бяха извадени Владимир Живков, Никола Стефанов и Христо Малеев.

Стоян Михайлов и Светлин Русев бяха възстановени като членове на ЦК на БКП.

Пленумът избра за членове на Политбюро и секретари на ЦК Андрей Луканов и Начо Папазов, за членове на Политбюро Минчо Йовчев – първи секретар на Областния комитет на БКП в Хасково, и Панталей Пачов – първи секретар на Областния комитет на БКП в Пловдив. Йордан Йотов бе освободен като член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП.
Димитър Станишев и Иван Станев – бригадир на монтажна бригада в строителното обединение в Кремиковци, станаха кандидат-членове на Политбюро, а Продан Стоянов – секретар на ЦК на БКП.

Пленумът реши на предстоящата Сесия на Народното събрание парламентарната група на БКП да издигне кандидатурата на Петър Младенов – генерален секретар на ЦК на БКП, за председател на Държавния съвет на НРБ.

На 17 ноември се проведе Единадесетата сесия на IX народно събрание. Освободени бяха Петко Данчев от поста заместник-председател на Министерския съвет, Александър Фол от длъжността председател на Националния съвет за образование, наука и култура, Стоян Овчаров от длъжността министър на икономиката и планирането.

Кирил Зарев, Минчо Йовчев, Георги Пирински и Стоян Михайлов станаха заместник-председатели на Министерския съвет. За нови министри бяха утвърдени: Бойко Димитров – министър на външните работи; Белчо Белчев – министър на финансите, Христо Христов – министър на външноикономическите връзки, Иван Шпатов – министър на вътрешната търговия, Петър Петров – министър на строителството, архитектурата и благоустройството, Николай Дюлгеров – председател на Държавния комитет за опазване на околната среда, Асен Хаджиолов – министър на народната просвета.

С изключение на Бойко Димитров, след два месеца те вече не бяха включени в състава на правителството на Андрей Луканов.
Гласувано бе предложението на парламентарните групи на БКП и БЗНС за промени в състава на Комисията за изготвяне на проект за изменение на Конституцията на НРБ. Освободен бе Тодор Живков като досегашен неин председател. За председател бе утвърден генералният секретар на ЦК на БКП Петър Младенов, а като членове на комисията – Андрей Луканов, Александър Янков, Васил Мръчков, Константин Янчев и Станко Тодоров.

 

ОТМЯНА НА ЧЛ. 273 ОТ НАКАЗАТЕЛНИЯ КОДЕКС. ПРЕСТЪПНИЦИ ИЗЛИЗАТ НА СВОБОДА

Последна точка от дневния ред бе внесеното от новия председател на Държавния съвет Петър Младенов предложение за законопроект за изменение на Наказателния кодекс и законопроект за амнистия. В мотивите за тези предложения се сочи, че те произтичат от преценката на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП „да се демократизира на дело цялото общество. Това изисква НРБ последователно да се изгражда като правова държава, в която по законодателен ред да се създадат условия за развитие на демокрацията, като се гарантират свободата и правата на гражданите.

 

Тази особено важна задача налага да се отмени чл. 273 от Наказателния кодекс за незаконно преминаване на държавната граница и да се амнистират престъпленията по него. Това ще съдейства да се укрепва и развива социализмът, да се демократизира обществото. Този законодателен акт на Народното събрание ще бъде в съзвучие и със задълженията на нашата държава в рамките на европейския процес за сигурност и сътрудничество“.

 

Оказа се, че заедно с основателно амнистираните са опростени и престъпления на закоравели рецидивисти. Излезли на свобода, немалко от тях развихриха разрушителни страсти и усилиха хаоса и несигурността в страната.

Станах свидетел на внезапни обрати в поведението и действията на мои колеги, които дори се отричаха от решения, взети с тяхно участие.

 

НАЧАЛОТО НА ГРАБЕЖА С ПОДПИСА НА ЛУКАНОВ

 

На 12 ноември директорът на Външнотърговската банка, отличният професионалист Иван Драгневски ми съобщи по телефона, че вицепремиерът Андрей Луканов му наредил да не се отпускат 150-те милиона долара, разрешени от Политбюро и Министерския съвет, за закупуване на материали и стоки, с цел рязко да се подобри снабдяването на вътрешния пазар.

 

С тези средства се гарантираха току-що сключените предварителни и окончателни договори, чрез които на вътрешния пазар се осигуряваха стоки и услуги с близо 25 на сто повече в сравнение с 1989 г.

Позвъних на Андрей Луканов и го запитах кой му е разрешил еднолично да отменя решения на партийното и държавното ръководство. Той веднага дойде в моя кабинет и смутен взе да се оправдава. Това било временна мярка, за няколко дни, докато се видят сметките.

 

Наскоро стана явно, че временното намерение е превърнато в трайно действие. Посочените суми от валутния резерв потъват незнайно къде. Безотговорно се нарушиха договори за доставки, планът и бюджетът за 1990 г., с които се осигуряваше рязко подобряване на вътрешния пазар. Спекулата и укриването на стоки добиха небивали размери.

 

Настъпи прословутата така наречена Луканова зима. Хората се тълпяха на опашки и чакаха с часове да си купят хляб и насъщни продукти. Това вече беше зловредното, отблъскващо утро на настъпващата нова действителност…

 

Но да не се отклонявам.

На 14 ноември Андрей Луканов ми се похвали, че на предстоящия пленум ще премине на работа в ЦК като член на Политбюро и секретар по организационно-кадровите въпроси.

 

Припомних му, че само преди няколко дни той ми даваше уверения, че ще продължим да работим в Министерския съвет за решаване на острите проблеми. Казах му също, че е откъснат от вътрешния живот в страната, не познава кадрите, няма опит и умение да ръководи организационната дейност на партията.

 

Единственият му партиен опит е от 1974-1976 г., когато го включихме в Софийския градски комитет на Българската комунистическа партия. Обърнах му внимание, че след като му изпълних желанието да говоря с Тодор Живков именно той, Андрей, да оглави през 1986 г. листата на народните представители от Сливенски окръг, няколко пъти другарски го съветвах да опознае отблизо живота на хората. 

 

– Ала ти, Андрей, ходеше на срещи единствено с окръжното ръководство. Нали не си забравил, че ти предавах желания на мои познати, твои избиратели, да се срещаш и с работници и специалисти в заводите и кооперативите, да посещаваш селищата в окръга. Ти уж си вземаше бележка, но не вникна в проблемите на окръга.

– Да – каза той, – така е. Но ти знаеш къде се вземат решенията. Ще се опитам да се справя, а вие ще помагате…

 

Само няколко дни след промяната на 10 ноември атмосферата в столичния град се промени. По улиците тръгнаха групи демонстранти, а на 16 ноември на площада пред Храм-паметника „Александър Невски“ се проведе многохиляден митинг. На него говориха преди всичко членове и симпатизанти на БКП, които гневно осъждаха Тодор Живков, едноличното му управление и установената обществено-политическа действителност в страната.

 

На 17 ноември се състоя нов митинг пред Народното събрание с оратори Гиньо Ганев, работника от завод „Електроника“ Кирил Зарев, поета Павел Матев, проф. Кирил Боянов, генералите Добри Джуров, Славчо Трънски… Оперната прима Гена Димитрова също гастролира на митинга с няколко изпълнения. По-късно тя изпитваше неудобство от тази своя проява; сподели ми, че не е забравила огромната помощ, получена от отхвърлената власт, без която не би постигнала световни резултати в оперното изкуство.

 

На 18 ноември на площад „Александър Невски“ се състоя още един митинг, на който говориха поетесата Блага Димитрова, проф. Кирил Василев, актьорът Петър Слабаков, Анжел Вагенщайн, Дамян Илиев – строител, физикът Христофор Събев, преобразил се в свещеник, социологът Петко Симеонов, писателят Георги Мишев, поетът Радой Ралин, обявилите се за дисиденти Петър Гогов, Константин Тренчев, Румен Воденичаров, Любомир Собаджиев, Антон Запрянов, Емил Кошлуков, Едвин Сугарев, Петър Берон…

 

Участници в шумните антикомунистически демонстрации по-късно споделяха и в печата, че новоизбраният член на Политбюро Андрей Луканов им е подавал имената, чиято оставка да се иска от митингуващите. Нагледните материали изобилстваха с жлъчни изображения и обидни изрази срещу наскоро подалия оставка Тодор Живков и децата му, както и срещу ръководни личности и творци, обявени за „неговото обкръжение“.

След някои от митингите новите стари ръководители на Българската комунистическа партия с карамфили в ръка преминаваха разстоянието от Паметника на незнайния воин до Партийния дом пред шумна публика. Асоциацията с „Революцията на карамфилите“ в Португалия се набиваше на очи.

Мои познати от градове в страната се обаждаха по телефона да питат какво става в столицата, по примера на която в различни селища също започват демонстрации, в които участват малцина случайно появили се хулници на социализма.

 

В Политбюро на ЦК на БКП кипеше небивала активност. Полагахме усилия за дълбок критичен и самокритичен анализ на действителността през последните години. Бяхме обзети от желание да търсим корените на истината както за големите постижения за модернизацията на страната, така преди всичко за причините, довели до деформации, грешки, провали.

 

Обмисляхме условията и пътищата за излаз от кризисните явления в обществения живот и управлението на държавата. Разбира се, отговорно проучвахме сигналите, предложенията, скандиранията на демонстрациите по улиците и площадите на столичния град.

 

Петър Младенов ни уведомяваше, че е в постоянна телефонна връзка с Михаил Горбачов. Съобщи ни, че обменя опит и с новия генерален секретар на ЦК на ГЕСП Егор Кренц, тъй като обстановката в ГДР и НРБ имала сходни черти. Пристъпи се и към подготовката на предстоящия XIV конгрес на ЦК на БКП, който се предвиждаше да се проведе през първото тримесечие на идващата 1990 г. вместо по-късно през пролетта.

 

Образуваха се няколко групи за изменение на нормативни документи, закони и подзаконови актове. Оглавих групата, която оформи предложенията за нов ред при провеждането на митинги, демонстрации и шествия. Създаде се благоприятна обстановка за протестни действия в столицата и страната. С разрешение на председателите на Столичния и общинските народни съвети митингите и демонстрациите вече се провеждаха по новата уредба.

 

Милицията бе задължена да охранява протестиращите и да осигурява обществения ред. Масовите прояви, които преди това се свикваха в залата на кино „Петър Берон“ и в Южния парк, се пренесоха в центъра на града.

Създадените нови условия за свободно волеизявление и демонстрации обаче не бяха оценени. Те не само не допринасяха за общественото спокойствие, но предизвикаха непознат публичен хаос. Спокойният ритъм на общественото развитие бързо се промени. Много хора се объркаха. Други се поддадоха на крайни чувства, абсолютизираха се действителни и измислени простъпки на лица от централното и местните ръководства.

 

Плъзнаха лъжи и клевети за богатства и облагодетелстване на хора, за които бе известно, че през целия си живот са разчитали единствено на трудовото си възнаграждение. Имаше и изблици на опасен екстремизъм, изразяван като всеобщо отрицание на социалистическото минало или като избуяли заблуди, че всичко в управлението на държавата трябва веднага да се промени.

 

Естествено бе, че при тази сложна обстановка трябва незабавно да се ускори подготовката на предстоящия партиен конгрес. Работих в Комисията по проблемите на социалната политика с акцент решителното задоволяване потребностите на населението от стоки и услуги, както и в Комисията по въпросите за държавното и общественото устройство. В работата по предложенията бяха привлечени опитни специалисти, ръководни дейци от министерства и обединения, икономисти, учени, обществени дейци.

 

До края на месец ноември с тези разработки, които се съхраняват в архивите, се дава отговор на остри въпроси, сочат се условия и законови възможности за значително подобряване на управлението и задоволяване на назрели обществени потребности. Петър Младенов, Андрей Луканов и техни помощници дадоха положителна оценка на новите идеи и предложения, с които се целеше решително да се подобри и усъвършенства управлението на държавата.

У нас трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна, бяха в еклектична симбиоза. А историята е доказала, че без тяхното разделение демокрация не може да има. Тревожно бе, че липсват гаранции за изява на малцинството. Безусловното подчинение на малцинството на мнозинството беше черта на действащата система на управление, известна като демократически централизъм…

 

Отново препрочитам проектите на нормативни и управленчески мерки за преодоляването на неблагополучията в обществения живот, за приложение на постижения на демократични страни, за по-високо благосъстояние на всички граждани.

 

Нямам обяснение защо още в началото на 1990 г. тия проекти, разкриващи реални възможности за по-добър живот на хората и за напредък на страната, бяха изоставени.

Така например още в средата на ноември 1989 г., в четвъртия раздел за държавното и общественото устройство, бе записано: „На първо място изпъква острата необходимост от ясно и точно разграничаване функциите и отговорностите на партийните от държавните органи…

 

Срастването на държавния и партийния апарат в общ административно-команден механизъм и неговото бюрократизиране е основният източник за деформации в държавното и общественото устройство“.

Въпреки това промяната на чл. 1 на Конституцията много се забави и това бе причина за бурните студентски и граждански демонстрации в средата на декември 1989 г.

 

При една от тях пред Народното събрание на 14 декември новият лидер Петър Младенов бе надвикван, грубо апострофиран. Чуха се и освирквания. Изнервен до краен предел, той произнася прословутата фраза за танковете.

 

НАЙ-БЛИЗКИТЕ ДО ЖИВКОВ ПЪРВИ СЕ ОТРИЧАТ ОТ НЕГО

 

На пленума на ЦК на БКП на 16 ноември доскорошни ласкатели и сътрудници на бившия генерален секретар Тодор Живков вече остро говореха срещу него и децата му.

 

Това се повтори и на заседанието на Народното събрание на 17 ноември. Особено жлъчен бе героят от партизанската съпротива ген. Славчо Трънски. Възмутих се, защото съм свидетел на подмазванията на генерала пред Тодор Живков, който го реабилитира след несправедливите обвинения и арестите, на които видният антифашист е подложен в началото на петдесетте години.

 

Няколко години след това авторитетни негови другари в мое присъствие запитаха Славчо Трънски как да си обяснят настървеността му. Той се оправда, че така му било наредено.

На 17 ноември говорил на три места, но не отишъл на четвъртото.

 

Николай Хайтов ми съобщи за проведена среща в жилището му от Андрей Луканов с дейци на новосъздадения Съюз на демократичните сили. Бил на село, заварил компанията, поканена от съпругата му Жени. Писателят класик каза: „Тази работа хич не ми харесва…“.

 

Тази и следващите стъпки на Андрей Луканов показват, че той активно подпомага току-що появилото се ново политическо движение, оцветено в синьо. 

 

Шествията по софийските улици продължаваха до късно през нощта. Много хора сигнализираха за истерични крясъци, заплахи, че комунистите „ще бъдат разпънати по дърветата“, „изпратени в Сибир“ и т.н. Ставаше пределно ясно: осъществената с оставката на Тодор Живков голяма промяна е само начало на развихрящи се антикомунистически бесове.

 

Тодор Доцев и други дейци от най-индустриалния в България втори – Коларовски район, в който два мандата бях избиран за народен представител, ме поканиха на среща с работници в няколкохилядния модерен комбинат за автоматизирани металорежещи машини. Хората, с които разговарях, дългогодишни мои познати, изразяваха тревога от това, което става по софийските улици и площади. Изслушвах ги, без да мога да им дам смислено обяснение.

 

Директори на предприятия сочеха неблагополучия в действията на Министерството на външната търговия, оглавявано от Андрей Луканов; споменаваха за спречквания, които са имали с него във връзка с износ на продукция при неблагоприятни условия, и т.н.

Специалист в текстилното производство, когото познавах и поради културните му интереси, ме изненада с остра критика. Той сподели в залата, че не може да приеме голямата промяна на Светлин Русев, който прави най-остри изказвания срещу управлението на Тодор Живков и бившата власт. „Вие, др. Йорданов, го взехте за свой първи заместник в Комитета за култура и му дадохте ранг на министър.

 

Художникът беше член на ЦК на БКП и няколко мандата депутат в Народното събрание. Известно е, че бе най-близък на Людмила Живкова и на семейството на Тодор Живков. Вие преместихте софийския духов оркестър и „Софийски солисти“ в нашия културен дом „Надежда“, а залите в центъра на столицата, в които репетираха оркестрите, предоставихте на Светлин Русев за ателие и изложби… Не смятате ли, че и вие сте отговорен за политическото развитие на такива хора, които са готови да се отрекат и да осъдят своето и нашето общо минало?“.

Спокойно обясних, че Светлин Русев е голям творец. Очевидно не е обмислил докрай станалата рязка промяна. Споделих, че трябва да има разбиране и уважение и на другото мнение, инакомислието, като условие за изграждане на демокрацията и крайно необходимото единство в партията и държавата.

Чуха се много гласове. „Искаме да излезем и ние, с хилядите наши последователи – работници и специалисти, не само от нашия, но и от другите столични райони, за да се изправим срещу лъжите. Поведете ни…“

 

КОЛКО ЖИЛИЩА И ВИЛИ ПРИТЕЖАВАТЕ?

Предложих на Продан Стоянов, завеждащ отдел „Деловодство“ и новоизбран секретар на ЦК, да информира Петър Младенов и Андрей Луканов за изразеното желание на трудови колективи от десетки предприятия също да проведат демонстрация. Час след това той ми отговори, че Младенов и Луканов не са съгласни да има работнически протести.

На 23 ноември имах срещи с мои избиратели от Плевен. В 16 ч. се състоя бурно събрание в Драматичния театър. След информацията, която направих за десетоноемврийската промяна, бях обсипан с многообразни въпроси. Голяма част от тях бяха свързани със слухове за внезапното замразяване на строежа на атомната централа „Белене“, чийто пуск е предвиден за началото на 1992 г., за „големите богатства“ на ръководни личности в столицата и цялата страна.

 

Участник в срещата с укорен тон ме запита: „Колко жилища и вили притежавате? Какви са влоговете ви в български и чуждестранни банки?“ Засмях се. Казах, че нямам влогове в банки и вила. Притежавам жилище в София, което закупих с жилищно-спестовен влог, който ще доизплатя след половин година. Оказа се, че лицето е изпълнявало поръчка – с дръзкия въпрос да предизвика бурен разговор по тая злободневна тема. На другия ден прочетох в „Работническо дело“ само тия няколко думи от продължилата няколко часа среща.

 

Избързвам, за да споделя възмущението, което ме обзе след няколко седмици. На видно място в органа на ЦК на БКП „Работническо дело“ се мъдреше дописка на пловдивския кореспондент Стефан Северин. Той уведомяваше читателите, че градът е засипан от листовки, в които срещу имената на десетина бивши висши ръководители са посочени милионите, които притежават. Естествено липсваше новият ръководен екип – Петър Младенов, Андрей Луканов, Александър Лилов, Добри Джуров, Станко Тодоров. Листата се оглавяваше от Тодор Живков с „неговите милиарди“.

 

Срещу моето име бяха изписани по-скромни числа: 230 млн. лв. и 120 млн. долара.

 

Запитах хора от ръководството на вестника защо разпространяват хлевоусти лъжи и зловонни клевети по такъв примитивен, глупав начин.

 

Смутеният им отговор бе: „Това е поръчка от горе“. Така се създаваше

мъглява обществена измама, отровна мисловна среда, в която и най-чистата истина може да прозвучи като лъжа.

 

Силно се изненадах от рязката промяна в отношението на Петър Младенов и Андрей Луканов към Тодор Живков. След обилните благодарствени думи и възхвала към него, видно от протоколите на заседанието на Политбюро на 9 ноември 1989 г. и на последвалия пленум на ЦК на БКП на 10 ноември,

 

Петър Младенов вече говореше точно обратното, без да скрива своята жлъч.

 

На заседание на Политбюро той прочете писмено донесение от дългогодишния сътрудник на Т. Живков – проф. Никола Стефанов, който бил повикан от Тодор Живков, пред когото бившият първи изразил възмущение от действията на новото ръководство. В донесението пише, че Т. Живков казал: „Тези как я смятат, ще видим дали ще могат да продължат по този път“. Дълбоко в душата си се възмутих от постъпката на Никола Стефанов. Само няколко дни преди това с решение на Политбюро той бе освободен като сътрудник на Тодор Живков.

 

Очевидно, приспособявайки се към новите ръководители, и той може би е очаквал да получи добро устройване.

 

Избраният дни преди това за член на Политбюро Пантелей Пачов, първи секретар на Областния комитет на БКП в Пловдив, син на герой антифашист, в самото начало на заседанието на Политбюро на 22 ноември гневно се обърна към председателя на ЦС на профсъюзите – кандидат-член на Политбюро Петър Дюлгеров, и го запита с каква съвест пише в централен вестник, че сърдечното му заболяване е причинено от Тодор Живков, комуто дължи цялото си кариерно израстване? Петър Дюлгеров се смути, без да каже нещо. Петър Младенов махна с ръка, все едно че нищо не е чул, и предложи дневния ред на заседанието.

 

МОСКВА И ЗАПАДЪТ ДИКТУВАТ НА СОФИЯ

 

Ставаше все по-ясно, че нови внушения от Москва и от Запад диктуват да се отрече досегашният път на развитие и да се поеме към твърде неясни цели. Преобладаваха приказките за демократично развитие, свободно пазарно стопанство, без да се споменава, че се създават условия за хаос и обрат в общественото развитие, връщане към практики на годините до Втората световна война.

 

Всички последващи събития вече се свързваха с действия, които решително се различаваха от идеите, прокламирани допреди няколко дни от новото партийно ръководство.

 

Буреносният ноември преваляше. Обществените вълнения нарастваха. Противопоставянето и разделението тресяха държавата и народа.

 

Илюзията и надеждата за райски дни ставаше все по-ослепителна. Ала на хоризонта продължаваха да се стелят мъгли, през които взорът не виждаше по кой път се поема.

 

Изведнъж в страната нахлуха отвън сили и лица с предварително написани назидания и рецепти за лек на раздрусаното общество, чиито вътрешни защитни сили слабееха и тлееха.

 

Неканени, нежелани гости намериха достатъчно хора, които се преобразяваха за часове и безропотно, като папагали, започнаха да повтарят външните нравоучения и намерения. Стоях на тоя бурен политически кръстопът, обладан от мисълта, че трябва да взема за себе си крайно решение.

 

Бях изправен и пред съблазнителни възможности, стига васално да пригласям на чужди призиви за всеобщо отрицание на миналото и разруха на държавността. Разбира се, това бе нищо в сравнение с безподобното обещание за вечна младост, което нимфата Калипсо дава на Одисей, ако откаже да се върне при своите в Итака.

 

Реших с ясно съзнание и твърда воля да остана в своето време. Да приема неизбежната промяна, като се разделя с илюзии и идейна суета. Да поема честно и своята отговорност за грешки, компромиси, неосъществени ползотворни проекти. Бях убеден, че трябва да се отвори път на нови лица, които ще сътворят по-добри дела в името на Отечеството.

 

Съзнавах, че мощни ветрове и от Изток, и от Запад надуват платната на държавния кораб в друга посока. Ставаше „безпощадно ясно“: десетилетията на небивало строителство и модернизация на България се подлагат на обругаване и развала. Тътенът на идещата разрушителна стихия се превръщаше в неизбежна действителност. Отказът на новите стари политици да се проведе насрочената за 30 ноември българо-турска среща в Кувейт ме избави от всякакви заблуди.

 

С тия безотговорни, крайно вредни за държавата ни действия се затриваше реалната възможност трайно, с международноправна договореност да се уредят натрупаните спорни въпроси между нашите две съседни държави – България и Турция.

 

Не бе трудно да осъзная, че се налага политика, съгласувана между Михаил Горбачов и негови западни партньори. Политика, подвластна на геостратегическите интереси на САЩ в Източна Европа.

 

Всичко това е в основата на непоколебимото ми решение да подам оставка от високите партийни и държавни длъжности, на които бях избран.

Намирах се почти на попрището трудово в средата…

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *