БСП преживя доста раздели. Но който напусна „къщата“, загуби!

Сподели статията с твоите приятели:

Шестима депутати вчера напуснаха парламентарнта група на БСП, петима от тях – и партията. И се мотивираха с идейни различия със соцръководството. Обвиниха лидера Корнелия Нинова, че завива на дясно.

Разделите със свои обаче не са новост за столетницата. И обикновено са мотивирани с идейни различия.

 

Но за да стане ясно къде са корените на червените раздели, трябва да се върнем в началото.

В началото на прехода червените избираха между Лилов и Луканов

В БСП всичко започва веднага след промените на 10 ноември 1989 г., докато партията все още се наричаше комунистическа – БКП.

Още в първя месец  на свободата – през декември 89-а като фракции и идейни течения в БКП се обособяват Алтернативното социалистическо обединение (АСО) около дисидента Николай Василев, „Път към Европа“ около Петър-Емил Митев и Андрей Райчев, „Демос“ на Александър Томов, БКП „Демократичен форум“ на Драгомир Драганов. На практика те всичките са за завоя “надясно” към социалдемократизация на БКП.

Основният идеен спор в партията олицетворяват двама души – Александър Лилов и Андрей Луканов.

Лилов, наричан Стратега, отстояваше идеята за „модерна лява партия“, Луканов държеше на социалдемократическия ѝ характер. Лозунгът, издигнат от Лилов бе „Единство“ и той надделя – въпреки, че от монолита, който представляваше бившата комунистическа партия се откъсваха парчета, той се запази, съхранявайки многообразието от идеи. В партията съжителстваха стари комунисти, социалисти и социалдемократи.

Виждането на Луканов бе за малка, модерна социалдемократическа партия. Тази визия не надделя у нас, за разлика от останалите бивши социалистически страни.

Заявилите се като социалдемократи постепенно отпадат от БСП още в първите години на прехода, докато в същото време партията полека – лека се социалдемократизира. Което си е чист парадокс, многократно изтъкван от политическите опоненти на социалистите.

Какво става с АСО, най-голямата фракция?

На първата си национална конференция на 5 януари 1990 г. АСО си поставя 4 цели – разделяне на партията от държавата, деболшевизация на БКП, преход към пазарна икономика, приемане на основните ценности на Социалистическия интернационал – свобода, справедливост, солидарност.

Днес е ясно, че и четирите пункта са изпълнени, но тогава, в зората на промените АСО не спечелва много последователи. Фракцията премерва силите си електорално, като участва със самостоятелна листа в изборите за Велико народно събрание, проведени на 10 и 17 юни 1990 г., но не успява да излъчи представители в него. През есента на с.г. напуска партията – майка, която вече се казва БСП.

БКП сменя името си на 3 април 1990 г. след провеждане на вътрешнопартиен референдум.

 

Следващият червен разлом е заради реформите – как България да извърши прехода от държавно дирижирана към пазарна икономика

 

Членската маса на БСП трудно приема идеите за шокови икономически реформи и приватизация. И затова основните спорове в ръководството на БСП са по тези теми.
През май 1993 г. Александър Томов (който е бил вицепремиер от името на БСП в коалиционното правителство на Димитър Попов) напуска БСП след спор по курса на партията с лидера й Жан Виденов. Според Томов партията се е отказала от правилните икономически реформи. Затова Томов обявява началото на ново политическо движение Гражданско обединение за републиката (ГОР).

На 10 март 1993 г. АСО, заедно с още 3 социалдемократически формации, между които и възстановената БСДП на д-р Петър Дертлиев, учредяват Българския социалдемократически съюз, който участва на парламентарните избори през 1994 г. в състава на политическата коалиция Демократична алтернатива за републиката (ДАР). В коалицията се включва и ГОР, но на предсрочните парламентарни избори през 1994 г. тя не влиза в парламента, взимайки само 197 хиляди гласа.

На базата на ГОР обаче през февруари 1997 г. е създадена Българската Евролевица – единствената партия, отцепила се от БСП, която успява да влезе в Народното събрание. В Евролевицата се вливат и недоволните от управлението на Жан Виденов, част от онези 19 червени народни представители, които през есента на 1996 г. го призовават да подаде оставка като министър-председател. При Томов в Евролевицата отиват знакови имена, като Ивайло Калфин и Елена Поптодорова.

С края на ХХ век за левицата в България приключват и разделите, започва нов етап – на консолидация.

През 2000 г. е създадена Нова левица, в която влизат БСП, БСДП на Петър Дертлиев, Евролевицата и Обединения блок на труда на проф. Кръстьо Петков. Обединението обаче не трае дълго и скоро Евролевицата поема по самостоятелен път. Част от членовете ѝ се отделят и формират движение „Социалдемократи“, което е съюзник на БСП.

Постепенно много от „социалдемократите“ възстановяват членството си в БСП, която уверено върви по пътя на социалдемократизацията.

Партията междувременно (през 2003) г. е приета за пълноправен член на Социалистическия интернационал и на Партията на европейските социалисти (ПЕС).

След неуспеха на изборите през 2009 г., когато за пръв път ГЕРБ се явява на парламентарен вот, в ляво започват да духат студени ветрове.

 

През април 2011 г. острието на БСП, юристът Татяна Дончева тръшва вратата на “Позитано” 20 и представя “Движение 21”. То се обединява „около каузата на промяната и европейското бъдеще на България активни граждани, които споделят демократичните ценности свобода, справедливост и солидарност“.

 

С Дончева от БСП си тръгват не така известни, но млади социалисти.

С това роенето не спира.

 

Още докато е държавен глава – през 2010 г., на знаковата дата 10 ноември, Георги Първанов лансира политическата си инициатива Алтернатива за българско възраждане.
А през януари 2014 г. я възражда като движение Алтернатива за българско възраждане. И още тогава изявява готовност АБВ да се яви самостоятелно на изборите.

Но не напуска БСП.

На 7 март 2014 г. обаче гръмва големият скандал в левицата –  Националният съвет на БСП прекратява членството в партията на бившия ѝ лидер и президент от 2002 до 2012 г., както и на бившия вътрешен министър Румен Петков.

Официално те са се „самоизключили“, защото са нарушили устава заради „публични изяви и действия в подкрепа на други изборни листи и за действия, които уронват престижа и единството на БСП и устава на партията“, обявява  Станишев – самият той, издигнат от Първанов в БСП. 

Оттогава АБВ участва на изборите самостоятелно, като през 2014 г. излъчва дори парламентарна група. Участва и във втория кабинет на Бойко Борисов, като представителят на АБВ Ивайло Калфин е вицепремиер и министър на социалната политика.

Но след това не може да се похвали с електорални успехи.

 

На местните избори през 2019 г. за столичен кмет се явява Мая Манолова, също бивше червено острие в парлмента. От 2015 г. Манолова е деполитизирана, защото е избрана за национален омбудсман. Неуспява в битката с Йорданка Фандъкова. И в края на същата година учредява гражданския си проект Изправи се.БГ. А на 31 август 2020 г. обявява, че това е платформата, с която търси “партньорска мрежа”, за да се яви на следващите избори.

 

Така се стигна до вчерашния ден, когато шестима червени депутати напуснаха парламентарната група на левицата. Един от тях е Красимир Янков, който бе кандидат за лидер на БСП. Янков и четирима от другарите му напускат и социалистическата партия.

 

Веднага тръгнаха спекулации, че Янков ще прави свой политически проект. Ако те се потвърдят, без съмнение с него от столетницата ще тръгнат и други.

Политическите и партийни изводи от най-новата история на БСП обаче са ясни – който е напуснал старата „къща“, е загубил. И постепенно е изпадал в забрава.

 

Защото БСП, наследницата на тоталитарната БКП, успя да съхрани голяма част от влиянието, което имаше в предишния период от развитието на България.

БСП, единствена от тоталитарните партии от бившия социалистически лагер, не се разцепи.

БСП спечели изборите за 7-мо Велико Народно събрание, 37-ото Народно събрание и 40-о Народно събрание. Само веднъж е трета на парламентарни избори – през 2001 г. Три пъти излъчва президент – през 2001 и 2006 г. – Георги Първанов, бивш нейн лидер и през 2016 – Радев, без да е нейн член. Други двама лидери на БСП – Жан Виденов и Сергей Станишев, са министър-председатели, съответно през 1995 – 1997 г. и 2005 – 2009 г.

Най-много гласове социалистите получават на изборите на ВНС през 1990 г. – 2 886 363. През 1994 г. партията отново взима над два милиона гласа – 2 262 943. Но краха на правителството на Виденов завинаги променя това.

През 1997 г. на предсрочните избори за БСП гласуват 939 308. Тези хора на практика ѝ остават верни до днес и когато партията е в подем тя получава вота им, когато не е – до урните отиват половината от тях. През 2014 г. по времето на Миков, БСП удря дъното с 505 527 гласа на предсрочните парламентарни избори, но през 2017 г. , под ръководството на Нинова, отново успава да спечели 955 490.

От края на 90-те години до днес левицата само веднъж успява на парламентарен вот да прескочи летвата от един милион – през 2005 г., когато взима 1 129 196. Този резултат обаче не й позволява да управлява самостоятелно. Всъщност оттогава до днес България само веднъж е управлявана от самостоятелно правителство, но на малцинството – след вота през 2009 г.

Всички формации, които след 1989-а бяха създадени на базата на левицата, но извън БСП, претърпяха крах, а водачите им никога не постигнаха някакъв значим политически успех.

Източник: epicenter.bg

Facebook Comments
Сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *